Еди не бе израснал в ранчо, но бе отгледан в такава земя.

Един ден той попита баща си:

– Татко, как мога да увелича стойността на ранчото?

– Има два начина, – отговори бащата. – Да откриеш нефт или вода в него.

– За нефта ми е ясно, но за водата не разбирам, – поиска пояснение Еди.

– Ако ранчото има река или поток, минаващ през него или или се изкопае кладенец, който постоянно се пълни с вода, то ще бъде рекламирано като ранчо с „жива вода“, – обясни бащата.

– Жива вода? – попита озадачен Еди.

– Наличието на вода превръща сухите ферми в полезна собственост.

Същото е и с изпълнени с Духа последователи на Христос.

Светият Дух изтича от нас в сухите места на света. По този начин става съживлението.

В света има 2,3 милиарда християни. Да предположим, че всеки един от тях, всеки ден е откликнал на подтика на Духа да благослови някой друг.

Тогава може ли съживление да се случи в наши дни?

Никола бе едва на двадесет години, когато изпадна в дълбока депресия. Започна да пие антидепресанти и се почувства като старец.

Когато отиде на преглед, неговият лекар му заяви:

– Имате осемдесет и две язви.

– Какво трябва да направя? – отчаяно попита Никола без капчица надежда.

– Нужно е да направите някои сериозни промени в начина си на живот или ….

– Или? – бързо го прекъсна Никола, той нямаше никакво намерение да променя нещата в живота си.

– Или да се отстранят част от червата или дебелото черво, – лекарят довърши репликата си.

Не, това не бе добър вариант за Никола. Щеше да се чувства като инвалид.

По това време Никола нямаше никаква представа, каква бе причината за това разстройство на организма му.

Веднъж негов познат го попита:

– Кольо, чувстваш ли някаква вина?

– Да, – смутено отговори Никола.

– Чувството ти на вина, – заяви познатият, – буквално те е разяло.

Това чувство бе милостив призив за събуждане от Бога:

– Никола, отклонил си се в опасна територия. Твоите решения нараняват не само теб, но и тези, които са около теб.

Вината може да бъде безмилостен ръководител, който ни отдалечава от Бога, но може и да ни върне обратно към правилните взаимоотношения с Него.

Проливен дъжд. Вятърът виеше и накланяше дърветата до земята. Бурята вилнееше и събаряше всичко по пътя си, но какво бе това в сравнение със състоянието на Стоян.

Той крещеше във възглавницата. Изливаше гнева си, но това не го успокояваше. По едно време се съвзе и започна да разсъждава на глас:

– Може би трябва да намеря някой, – каза си той, – на когото да представя нещата и той да ми помогне да намеря рационално решение. Но къде да намеря правилния човек? Ами ако той не е свободен?

Изведнъж Стоян си спомни думите на Станой, негов приятел от близката махала.

– Отнеси гнева си на Бога. Помоли Бог да ти каже какво трябва да направиш, за да пренасочиш негативните си чувства към положително поведение. Той знае твоята ситуация. Довери му се.

Тези думи Стоян бе чул, при поредния си изблик на гняв, който не можеше да контролира, а това лошо влияеше на взаимоотношенията му с другите хора.

– Да, – промълви Стоян, – само Бог може да ми разкрие най-добрия начин как да се справя и освободя от гнева.

И той падна на колене и потърси Господа с цялото си сърце.

Когато предавате тревогите си на Бога и прекарвате време с Него в молитва и изучаване на Неговото Слово, ще откриете, че гневът ви се разсейва, а Отец изцелява душата ви в „светлината на Неговата слава и благодат“.

Станка преживя голяма скръб. Петнадесетгодишната ѝ дъщеря загина при автомобилна катастрофа.

Тя се опитваше да преживее загубата, като ходеше на психолог, но това не ѝ помогна особено много.

Опечалените родители затвориха вратата на стаята на дъщеря си и отиваха там само, за да я почистят. Всичко вътре стоеше така, както е било преди, когато дъщеря им бе жива.

Един ден на Станка дойде на гости седемнадесет годишната ѝ племенница Диана.

Наложи се момичето да пренощува при леля си и чичо си.

Предложиха ѝ да легне на дивана в хола.

– А защо не в стаята на починалата ви дъщеря? – попита Диана.

– Все още с чичо ти не сме готови да пускаме някой вътре, – тъжно каза Станка.

– Но от тогава е минало една година, – тръсна глава Диана. – Мисля, че е време да продължите напред.

– За нас за сега това е невъзможно, – Станка изтри с кърпичка сълзите си.

– Вижте, аз също съм преживяла трагедия, почина любимото ми куче, – опита се да ги окуражи Диана, – но година по-късно се примирих със загубата.

Станка изпадна в истерия и започна да крещи:

– Как се осмеляваш да сравняваш смъртта на дете ни, с тази на куче.

Смутена Диана се прибра в къщи.

Не бива да обвиняваме младото момиче в безчувственост. Тя се е опитала по свой начин да утеши леля си, разчитайки на малкия си опит. Утехата се оказа разстройваща, макар, че Диана искаше да направи добро.

Една вечер Кити пристигна за църковно събрание в една от африканските държави, където бе изпратена.

Докато чакаше, тя бръкна в чантата си и извади малък пакет чипс.

Чернокожа жена, която Кити още не познаваше, посегна и грабна от чантата ѝ няколко пакета с чипс. Другите също последваха примера на непознатата.

– Колко грубо, – каза си Кити.

Изведнъж тя осъзна, че съвсем нищо не знаеше за културата на тези хора, на които бе дошла да служи.

Едва после се научи, че не трябва да прилага индивидуализъм, защото на това място хората живееха в общност и споделяха всичко помежду си.

По- късно тя призна пред себе си:

– Моят начин не бе по-добър, просто бе по-различен. Беше много смиряващо да открия това за себе си.

Така тя се научи, със смиреното споделяне по-добре да служи на тези хора.