Марта ходи с Бога четиридесет години. Тя бе спасена, изкупена и следваща Христос.

Дойде време и Марта застана пред трона. И за първи път осъзна какво е пропуснала.

Тя усещаше вълните струящи от Божия Син и изпитваше огромно удоволствие.

– Аз можех да пия от този кладенец на духовна наслада всеки ден на земята. Просто трябваше да срещна Твоето сърце и Твоята красота. Животът щеше да е много по-хубав. Много неща щяха да се променят. Щях да постигна много повече.

Възлюбени, не е нужно да чакаме, за да изпитаме дълбоките удоволствия!

Бог е отредил на човешкото сърце да ги изпита още в този живот. За нас не е задължително да продължим както поколенията, без трансформиращо откровение.

Основният начин да ходим в Духа е чрез поддържане на активен диалог с Него. Това е ключът към нашето обновление.

Нямаше друг начин, Вероника трябваше да замине. Съпруга и почина при автомобилна катастрофа и сега тя сама отглеждаше дъщеря си.

Сестра ѝ разбра за затруднението ѝ и предложи:

– Доведи малката Пепи при мен. Моите момчета много я обичат, няма да я оставят сама.

Вероника въздъхна тежко, прегърна сестра си, а в очите ѝ изби влага.

– Благодаря ти, Стела. Бях готова да се откажа …. знаеш, че за Пепи всичко бих дала.

– Върви и не се безпокой, ще се грижим за нея.

– Пепи взима витамините си, но само ако получи шоколадов бонбон и …. не забравяй, че е малко срамежлива, …..страхува се от тъмното. А колкото до братовчедите си, тя също много ги обича …..

Младата майка изреждаше правилата и забраните за дъщеря си, а по-голямата ѝ сестра я слушаше внимателно и кимаше с глава.

Когато седна в самолета, Вероника затвори очи и се помоли:

– Господи, никой не познава дъщеря ми повече от мен. Тя е скъпоценна за мен. Аз не мога да бъда с нея, но Ти можеше …

Когато се тревожите за някого, поверете го на Бог. Той го познава най-добре и много го обича. Няма да го остави и ще се погрижи за него.

Слънцето се прокрадваше плахо между пухкавите облаци, но накрая надделя и се усмихна щедро.

Вчера валя изобилно, беше нужно, земята бе жадна.

Имаше светкавици и гръмотевици, но поне нямаше поражения върху хора, животни, сгради и имущество.

Димитър бе седнал на малко трикрако столче пред дома си и приказваше с внука си Митко.

– Кое е най-ценното ти притежание? – попита стареца.

– Имам много неща, които ми харесват, – отговори бързо Митко.

– Не, аз имам друго предвид, – потърка носа си Димитър – Например, като къща, за която си работил цял живот, снимка направена в специален момент за теб или ценен подарък от твой приятел.

– Е, дядо, чак пък толкова, – засмя се Митко.

– Стойността, която приписваме на нещата е преплетена с нашите емоции, – започна поучително старецът, – но начина, по който ги използваме, разкрива какво най-много ценим и кои са истинските ни приоритети.

– Добре го каза, – отбеляза Митко, – но младите като мен рядко се замислят над това. В повечето случаи действаме спонтанно.

– Май няма да се разберем с теб днес, – усмихна се Димитър. – Добре, ти щедър ли си?

– О, – възкликна Митко, – толкова пъти съм давал назаем пари на приятели и не съм ги търси след това.

– Не говоря само за финанси, – някак докачливо реагира старецът. – Виж, смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Той знае, че никога няма да можем да Му се отплатим, но без колебание даде Сина Си за нас.

– Искаш да кажеш, че щедростта е доброволно предлагане, на това, което имаме, за да може някой да процъфтява, дори ако това ни причинява болка? – Митко изумен погледна дядо си.

– Да живеем щедро означава просто да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал. Когато Му позволим да дава чрез нас и Го почитаме с даването си, това ни приближава към Него.

– Трудно е това, – наведе глава Димитър. – Не всеки би се съгласил да го направи.

– Щедростта изтича от благодарно и доверчиво сърце, – наблегна Димитър. – И когато се довериш на Бог с това, което имаш, Той ще ти повери повече.

Този път Митко само въздъхна, а дядо му продължи:

– Практикуването на щедрост, ще ти напомня, че ти не можеш да контролираш нещата, но познаваш Този, Който има такава възможност.

– Така е, но …

Димитър посъветва внука си:

– Опитай се да намериш място, където можеш да вложиш това, което имаш, – а след това прибави, – Започни с малко. Просто започни.

Бойчо се бе развихрил в дискусията. Целия се бе изпотил от напрежение. Ръкомахаше и нервничеше.

– Къде е силата на социалните мрежи? – почти крещеше той. – Не са ли създадени, за да могат хората да изразяват мнението си?

– Като гледам в последно време, – опонира му Ванко, – повечето ги използват като инструмент за порицание на другите и начина на живот, с който не са съгласни.

– Достатъчно е само малко да погледнете в социалните мрежи, – обади се Райчо, – за да откриете човек внушаващ свои мисли, които могат и да изопачават истината.

– Щракнете върху това име – усмихна се предизвикателно Развигор – и ще намерите хиляди, които изразяват мненията си по възникналия спор.

– Критикуваме всичко, – въздъхна отегчено дядо Симо, – от вярванията на хората до дрехите, които носят.

– Бог не ни е призовал да имаме такова резервирано и нелюбещо отношение, – чу се и гласът на Хари, които обикновено си мълчеше.

Виждайки несъгласието, което се надигна след думите му, той продължи:

– Вярно е, че има моменти, когато трябва да повдигаме глас против неправдите, но сме призвани да бъдем състрадателни, добри, смирени, нежни и по-търпеливи.

– А когато това е почти невъзможно? – скочи нервно Бойчо.

– Дори в такова положение, – прибави спокойно Хари, – трябва да споделяме Божията благодат, която имаме, със всеки срещнат. Докато Христос ни води, нека признаваме, че сме изкупени благодарение на Неговата любов.

Настъпи мълчание и спорът приключи.

Имаме доста инструменти за да влияем положително на околните, но за какво ги използваме?

Рождество дойде и си отиде. Прибрахме подаръците, украсата …… и рождественското настроение.

Митко си помисли: “ Да, това е един от най-прекрасните периоди на годината. Всеки се чувства любим и се старае да бъде мил“.

Петър забеляза усмивката огряла лицето на Митко и продължи сякаш знаеше за какво си мисли:

– Де да можех. да сложа малко от Рождественския дух в буркани и да отваряме по един всеки месец.

Стамат пристъпи към двамата мъже и се намеси:

– Колко пъти си казваме: „Мога да игнорирам това, все пак е Рождество“.

Митко въздъхна дълбоко:

– Ако можехме да действаме така през цялата година, колко хубаво би било.

– Това би станало при положение, че гледаме на хората по различен начин – почеса се по главата Стамат – или просто да се отнасяме към тях, както бихме искали те да се отнасят с нас.

– Тогава бихме могли да направим Рождество всекидневна реалност, – възторжено отбеляза Петър.

– Това не става, – сбърчи чело Митко, – защото ние съдим другите по техните действия, а себе си по нашите намерения. Какво ще се случи ако вместо да приемем най-лошото в хората, вземем най-доброто?

– Дори по Рождество хората все още са несъвършени и понякога ще ни обиждат, – поклати глава Петър – Ако можехме да разберем, че всички ни огорчения са поради това, че всеки от нас има нужда от малко допълнителна доброта, по друг начин щяхме да реагираме.

– Мисля си за онази жена, която изглеждаше невнимателна и ме нагруби в магазина? – спомни си Митко. – Може би нейният свят се е срутил, защото е направила спонтанен аборт.

– Гледам и хлапето на Радулови. То не престава да пречи на другите в клас, – отбеляза Стамат. – А родителите му се развеждат и момчето не знае как да се справи с болката си.

– Често съдим нашият свещеникът, че не винаги посещава домовете на болните и нуждаещите, но скоро разбрах, че го парализира своенравната му дъщеря, – с тъга съобщи Митко.

– Не можем да предположим, че хората винаги ще отговарят на нашите очаквания, – тупна с крак Петър.

– Но можем да им предложим същата благодат, която искаме да ни бъде дадена. Не само по време на Рождество, но и през цялата година, – заключи Стамат.