Асен се събуди и се огледа наоколо. Разбра, че е сънувал и бавно започна да си припомня това, което бе видял насън.

Беше отново в родното си село. Стоеше на брега на реката. това, което видя силно го изненада.

От коритото на реката бликаше фонтан и той знаеше, че това е минерална вода. Дебелината на струята бе колкото китката на ръката му.

Той стоеше зашеметен от видяното. Поколеба се, но нагази в реката, водата му бе до колене.

Наоколо се носеше бяла пара и миризма на сяра. Протегна ръка, но не посмя да докосне фонтана.

На брега го чакаха хора. Не си спомняше кои бяха точно, но ги познаваше.

Асен отново погледна мястото и се сети, че преди много години тук искаха да направят център с модерна сграда за читалище.

Дърветата и всичко друго бяха като едно време.

Асен прецени на ум, че от мегдана до фонтана няма и двеста метра. Погледна хората, които го бяха наобиколили и без колебание каза:

– Започваме!….. От утре започваме…

Хората закимаха одобрително. Лицата им бяха радостни. Те се усмихваха.

Странен сън. Асен се опита да влезе в ролята на Зигмунд Фройд, но в крайна сметка повече разчиташе на интуицията си, тя никога не го бе подвеждала до сега.

Фонтанът, минералната вода, мястото определено за читалище, средище на духовния живот в селото, не това не беше случайно.

Това бе една погубена народна мечата.

Той знаеше вече какво му бе казал съня. Неговите ръкописи, които бе дал в редакцията, щяха да действат като целебен извор. Думите му щяха да събуждат, подбуждат и възпламеняват съвести, които отдавна бяха заспали.

– Дай, Боже, и за нас да настъпят по-добри дни, – усмихна се Асен на себе си.

Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….

Броя на коралите в световния океан през последните години е намалял. И главната причина за това е повишаването на температурата на водата.

Надежда за оцеляване на коралите са станали неизвестни досега водорасли.

Новият вид водорасли Symbiodinium thermophilum били открити в Персийския залив край бреговете на Абу Даби. Това е най-топлото място, където има коралови рифове.

Основната причина за гибелта на коралите е, че симбиотичните водорасли зле понасят високата температура. Изчезването на тези водорасли води до нарушение на живота в полипа и ускорява смъртта на целия риф.

За изненада на учените, поради това, че водораслите Symbiodinium thermophilum и коралите съществуват в симбиоза, коралите могат да оцелеят при температура от 36 °С, която е фатална за другите корали.

Учените са направили продължителни наблюдение, за да се убедят в стабилността на сътрудничеството между дадения вид водорасли и коралите.

Те открили, че Symbiodinium thermophilum се свързва в симбиоза с няколко вида корали край бреговете на Обединените арабски емирства.

Заради уникалната си топлоустойчивост водораслите са получили име, което означава „топлолюбив“.

Двама влюбени стигнали до един водопад. Момичето казало:

– Ако наистина ме обичаш, скочи долу в буйните води под водопада.

Младият човек отговорил само с две думи, след което девойката го прегърнала и го целунала.

Какво ѝ е казал младежът?

Ако бяхте на негово място, какво щяхте да кажете?

Възможно е вашият отговор да не съвпадне с този на момчето, но думите, които е казал младежът, са накарали момичето да се откаже от глупавото си искане.

Ако не се справите, можете да погледнете отговора.

Мисля, че тези думи могат да накара човек да се замисли.

Отговор: „ем интуб“

Една сутрин баба Севда, майката на Таня, се обади по телефона:

– Идвайте веднага! Раздават дървата за огрев.

Докато дъщеря ѝ разбере за какво става дума, баба Севда „загърмя“ още по-силно по телефона:

– От Илчовата нива нататък ни дават три реда. Платих да ни ги отрежат, но ако не дойдете скоро, може някой да ги прибере …..

Поради дъжда и бурята Стоян и Таня не можаха да заминат на село. Не се мина много и гласът на баба Севда „трещеше“ по телефона:

– Какво чакате, някой да ги натовари и да си ги закара у тях ли? Ще останем без дърва, ако не дойдете. Хайде идвайте!

Бяха закъснели. Когато Таня и Стоян пристигнаха на мястото, дънерите и дебелите стволове ги нямаше….

Есента беше влажна и студена. Наоколо оголени дървета, буренясали градинки, а на някои места се виждаше неприбран царевичак. Наближаващата зима бе прогонила хората от полето.

Баба Севда бе окастрила останалите клони и ги бе натрупала на купчини. Когато видя Таня и Стоян побърза да ги осведоми:

– Уговорих се с бай Трифон да ги прекара. Всеки момент ще дойде.

След половин час той се зададе с каручката от към селото. Беше прекарал инфаркт, но още работеше, грижеше се за животните, постоянно бе в услуга на съседи и познати с каручката си. Да се чудиш от къде черпи сила този мъж, ами баба Севда?!

От далече се чуваше гласа му:

– Айде, Пено, дий!

Бай Трифон прекара каручката до купчините с дървата.

– Давайте да товарим.

Каручката бързо се напълни. Не остана неприбрана купчинка. Бай Трифон така намушкваше, притискаше и нареждаше дървата, че не остана празно място в каручката. У него кипеше младежка енергия. Като го погледне човек, едва ли би предположил, че преди три месеца е излязъл от болницата.

Каручката едва измина два три метра и затъна в калта на пътя. Веднага се притече на помощ пастирчето Никола, което минаваше с козите от там. Стоян и Таня забутаха каруцата, а бай Трифон се хвана за каната на предницата и подвикна:

– Дий Пено, … хайде, дий! – и сам забута колата.

Колелата се врязаха в калния коловоз, но каруцата не тръгна. Всички заедно отново напънаха. Заджапаха във локвите. Краката им затънаха до глезените……

– Хайде, Пено, – бай Трифон погали магарето си и продължи нежно да го уговаря. – Знам, че ти е тежко, но какво да правя, виж какъв е калпав пътя.

Магарето сякаш разбираше всичко. Изопна врат, предните му крака се подхлъзнаха и се подгънаха. Дишаше тежко и гледаше с тъжни очи стопанина си.

Бай Трифон даде малка почивка на магарето си. Това сякаш наля сила в него, при първия напън колелетата изскочиха от ямата и каручката продължи по пътя към селото.