Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

При един свещеник дошъл мъж и се оплакал:

– Ние с жена ми постоянно се караме за дреболии. Тя ме обвинява, а аз нея. Отношенията ни се обтегнаха докрай и можем да стигнем до раздяла.

Свещеникът попитал мъжът:

– Молите ли се заедно във вашето семейство?

– Не, – отговорил мъжът.

– Примирете се с Бога и проблемите ви ще бъдат решени.

И мъжът го направил. Застанал пред Бога и изповядал греховете си. Неговото сърце се изпълнило с мир.

Няколко дена по късно съпругата и децата му приели Исус Христос за свой Господ.

Сега това семейство е щастливо и Исус е глава на този дом.

Пътя към семейното щастие се крие в признаването на Господ Исус за глава на семейството.

Исус Христос е основата на нашия мир с Бога, семейството, родителите, децата и всички хора около нас. Той е източник на сила и вдъхновение за своите последователи.

Исус може да съживи погиналата в греха душа. Той може да обнови живота на хора, които са загубили всичко.

От оковите на житейските суети, задушаващата атмосфера на страстите и пороците чуйте призива на Исус Христос, за да живеете един обновен живот с Бога.

Нека дадем дължимото място на Исус Христос в нашите семейства.

Властта в града бе завзета. Тези, които до вчера се разпореждаха какво трябва да се прави, вече не бяха между живите.

По улиците се появиха мародери от простолюдието. Срещаха се и пияни наемници, които отнемаха живота на тези, които бяха облагодетелствани от предишната власт.

Кръстина бе принудена да остане зад дебелите стени на дома на леля си. Беше ѝ дошла на гости преди три дни.

Искаше ѝ се да се разходи в парка, да разгледа забележителностите на града, но вратата и прозорците на първия етаж бяха здраво залостени.

Чувстваше се като участник в някакъв кошмарен сън.

По няколко пъти на ден заставаше пред импровизирания олтара в един от коридорите и се молеше, всичко да утихне, размириците да престанат и хората да престанат да се избиват.

Вечер се качваше на покрива и с часове наблюдаваше небето през телескопа. Това бе любимото място на чичо ѝ. Когато той им гостува, я бе научил много неща за звездите и планетите, дори и бе подарил малък сгъваем телескоп.

Кръстина жадуваше да поизлезе малко навън. Чувстваше се като птичка в кафез. Тя помоли леля си:

– Само за малко да погледна, няма да се отдалечавам много от къщата.

Леля Славка в отговор измърмори недоволно:

– Момичета и жени не се разхождат по улиците в такова несигурно време.

– Не разбирам за какво са всички тези правила, – бунтуваше се Кръстина. – Радвам се, че по-рано не съм се сблъсквала с тях.

Когато видя намръщеният поглед на Славка и желанието на леля си да изригне нов поток от поучения, Кръстина наведе глава и примирено каза:

– Добре де! Всяка жена или момиче трябва да знае какво не трябва да прави.

– За да избегнат забраните ли? – попита заядливо Славка.

– Не! Но нали трябва да имат право на избор?! – натърти Кръстина.

– Правото на избор? – Леля ѝ бе готова отново да избухне. – Това право води до грешни мисли.

– Грешните мисли според мен се появяват, когато една жена или момиче са затворени някъде, нямат достъп до външния сват и върху тях се сипят куп правила и задължения, – възрази Кръстина доста нервно.

– Мислиш ли, че Бог не ни наблюдава отгоре? – каза  леля Славка, като посочи с ръка нагоре. – Всяка жена трябва да бъде смирена и покорна.

Кръстина въздъхна и се примири с положението си. Времето минаваше, а лицето на Славка бе постоянно под напрежение.

Кога ли щеше да дойде края на всичко това?

Началникът на отдел кадри Виктор Петров е строг човек и много сериозно се отнася към трудовата дисциплина.

Той бил малко особен и затова изпращал писмата до подчинените си по обикновената поща.

Този път една седмицата преди датата Петров изпратил на претендентите за вакантната длъжност покани за интервю.

Един от кандидатите, дошъл един ден по-късно, защото на същата дата бил поканен на парти у свой приятел.

В кабинета на Петров се състояла следната беседа.

– Не можем да ви приемем на тази длъжност, защото не сте се явили навреме.

– Но пощальонът ми донесе вашата покана снощи! Може би ще ме вземете на друго място?

– Млади човече, ние не наемаме лъжци!

Кое е накарало началникът на отдел кадри да направи такъв извод?

Интересно как се е досетил, че младежа го лъже? Вие бихте ли разбрали, че ви лъжат ако бяхте на негово място?

Време е да помислите сериозно и да разберете, как Петров е разбрал за измамата. Ще ви помогна малко. Помислете добре. В кой ден от седмицата се устройват партита и кога се разнася пощата?

Е, измъчихте ли се? Само на пръв поглед изглежда трудно.

Постарайте се, преди да погледнете отговора.

Ето и отговорът:

Пощальонът не носи писма в неделя.

На Пламен Григоров бяха възложили задача да състави комисия за проверка на причините, за срутване на стената. Изборът му не бе лесен.

Чудеше се дали  да направи Боримиров член на комисията. Той беше способен архитект и инженер, но беше с труден и непредвидим характер, и никой не можеше да каже как ще реагира в деликатната ситуация.

Дали бе преодолял  подигравките и насмешките на съперника си, който имаше голяма вина за срутването на стената.

Боримиров жертваше личните си интереси в името на работата, но зад усърдието му, вечно дебнеше самомнителността му.

Ако Григоров поставеше Боримиров в комисията, той можеше да отмъсти на съперника си и да го измести от мястото му.

Затова Григоров реши да подложи Боримиров на малък изпит. Така щеше да получи отговор на тревожещите го съмнения.

За целта Григоров покани Боримиров на кафе, за да си поговорят. Когато седнаха на масата Пламен започна малко неуверено:

– Представи си, че синът на твоя съперник и враг падне в буен поток, и започне да се дави пред очите ти. Какво ще направиш?

– Нищо друго освен онова, което би сторил всеки почтен човек, – отговори спокойно Боримиров. – Ще скоча във водата, за да спася живота на детето.

– Ами ако бащата е постъпил изключително несправедливо спрямо теб, да кажем, че те е лишил от най-скъпото в света?

– И тогава бих спасил детето, то не е виновно за делата на баща си.

– Ами ако е отвлякъл собственото ви дете, причинил му е болка и е обезобразил лицето му? Как ще постъпиш тогава?

Боримиров се поколеба, но отговори твърдо и ясно:

– Дори и да е така, нямам друг избор, освен да спася детето. Живота му е даден от Бог и то има право да живее независимо от греховете на баща си. Но защо ми задаваш тези странни въпроси?

– За да съм сигурен, че вие сте именно човекът, на когото мога да разчитам. И трябва да ви кажа, че не съм се излъгал в преценката си, – отговори с добродушна усмивка Григоров и потупа Боримиров по рамото.

Пламен бе сигурен, че трябва да го включи в комисията и очакваше да бъде стриктен и честен при проверката.