Мракът настъпваше, сякаш някой го гонеше, но това не попречи на разговорът между Сава и Леонид, защото те не бързаха за никъде, а само разсъждаваха на глас. На тях не им бе нужно да е светло, за да развият мислите си.

– Ако илюзиите ни се разпаднат, – заяви Сава, – това означава, че сме освободени от фалшивите си представи.

– Но, освободени от тях, – отбеляза Леонид, – човек може да станете циник и да се ожесточи срещу други хора.

– Ако Бог съсипва илюзиите ни, – подчерта дебело Сава, – започваме да виждаме хората такива, каквито са.

– Но това не ни прави язвителни, изричащи горчиви думи, – допълни Леонид.

– Нашите илюзии често са причина за жестокост, – обяви Сава, като леко се усмихна.

– Ние се възприемаме един други не като факт, а като продължение на нашите идеи, – Леонид се опита да обясни това.

– Смятаме, че човек може да бъде чудесен и прекрасен или слаб и суетен. Трето положение няма, – Сава разпери ръце.

– А колко хора страдат от факта, че не искат да се разделят с илюзиите си? – попита Леонид.

– Ако обичаме човек и не обичаме Бога, ние изискваме абсолютно съвършенство и пълно целомъдрие от индивида. И ако не го открием в лицето, ставаме жестоки и отмъстителни и искаме от него това, което не може да ни даде, – констатира Сава.

– Има само едно Създание,  –  заяви Леонид, – което може да задоволи бездънния копнеж на човешкото сърце и това Съществото е нашият Господ Исус Христос.

– Не ти ли се струва, че Господ е твърде суров към хората? – попита Леонид.

– Само така изглежда, – засмя се Сава. –  Бог знае , че всяка връзка, която не се основава на верност към Него, ще доведе до крах.

– Господ не се доверяваше на никой човек, но никога не се е отнасял към хората с подозрение и не се е опитвал да ги дразни, – потвърди Леонид, като тропна с ръка по масата.

– Божията благодат може да направи всеки човек толкова съвършен, че той не би разочаровал никого, но ако се доверяваме на хората, ние ще се разочароваме от всичко и не ще оправдаем ничии надежди, – заключи Сава.

Момчетата се надигнаха и всеки се насочи към дома си, като все още размишляваха върху възникналата тема.

Бежанците от Сирия са толкова отчаяни, че търсят помощ, която се  ограничаваше само до собствените им нужди, но мисионери раздаващи провизии наскоро забелязаха нещо различно в тях.

Днес, както обикновено, пристигна камионът в лагера на бежанците. Повечето от хората там се тълпяха около него и настояваха:

– Хайде започвайте с разпределянето. Много сме и не искаме това да се проточи дълго.

Няколко мюсюлманки, не отидоха при камиона, а при организаторът отговарящ за лагера, помощите и други наболели въпроси. Когато ги видя, мъжът посочи с ръка към задната част на камиона и каза:

– Там е храната.

Една от жените пристъпи напред наведе глава и тихо промълви:

– Ние не искаме храна, искаме да се помолите за едно момче с увреждания. То няма майка, а баща му умря.

Организаторът остана безмълвен.

– Това е истинско чудо, – обърна се той към един от помощниците. – Тези хора много са се променили за това време, докато сме били между тях.

– Вашите молитви промениха сърцата ни, – каза една от трите жени. – Ние чухме, че сте се молили за болни и те били изцелени.

Очите на организаторът се насълзиха:

– Някои от тези хора – и той с посочи с ръка трите жени, – ни виждат не само като християни, които раздават храна, но и като Божи деца и искат да се молим за тях.

За християнските работници постоянният приток на бежанци означаваше открит безпрецедентен прозорец за разгласяване на посланието за Христовото спасение, но те са внимателни, защото ислямското наказание за напускане на религията им продължава да внушава страх.

Денят бе сив. Дъждът непрекъснато чукаше по прозорците и покривите на сградите. Петър Бързаков се бе активизирал. Утре му предстоеше да предаде този важен доклад, от който зависеше по-нататъшната му кариера и изкачването му в службата.

Марко, неговият син, постоянно се въртеше около него и задаваше многобройните си въпроси, които помагаха на малкото момче да преоткрива нови неща за себе си в този свят.

Търпението на Бързаков преля и стигна предела си. Той повече не можеше да се съсредоточи и да продължи доклада си. Затова се разрови в купчината бумаги на бюрото си, извади един лист, на който бе отпечатана картата на света. Разкъса го на малки парчета, подаде го на сина си и му каза:

– Ще ти купя сладолед, ако подредиш правилно тази карта.

„Ох, отървах се, – помисли си Петър. – Сега Марко има стимул и занимание за дълго време, така няма да ме занимава с глупостите си“.

Но бе сгрешил относно преценката на възможностите на сина си. Едва бяха минали 10 минути, когато Марко подаде правилно подредената карта на баща си.

– Как успя, за толкова кратко време, да изпълниш задачата? – попита го изумен Петър.

– Не беше много трудно, – засмя се Марко. – От другата страна имаше голяма рисунка на човек. Сглобих изображението му и го обърнах. Мислех си, че ако правилно съм събрал парчетата на човешката фигура, картата от обратната страна ще бъде точна.

Бащата се усмихна и каза:

– Хайде да излезем двамата и да си купим сладолед.

Марко засия, той бе успял да накара баща си да се откъсне от скучната си работа и да излезе с него.

Денят бе горещ. Едва се дишаше. Парка и малките градини предлагаха прохлада и свежест. На една пейка под големият стар дъб се бяха събрали група тинейджъри. Те бяха наобиколили един възрастен мъж, който разказваше:

– През февруари Савонарола заедно с последователите си наклали буен огън, в който хвърляли  събраните през месеците предмети, които според тях можели да накарат хората да съгрешат и да пренебрегнат религиозните си задължения. В тези изпепеляващи пламъци изгорели много произведения на изкуството, козметични средства, инструменти и рокли. Това събитие било наречено Кладата на суетата.

– От къде са им дошли такива идеи? – попита слабо русокосо момче.

– Савонарола би могъл да намери вдъхновение за екстремните си действия в някои шокиращи изявления от Проповедта на планината, като „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли“  или „ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли”.

– Така буквално ли трябва да се разберат думите на Исус? – попита плахо едно от момичетата.

– Ако дословно приемаме казаното от Христос, пропускаме смисълът на посланието, – започна да обяснява възрастният мъж. – Когато се разглежда тази Проповед, трябва да вникнем дълбоко в замисъла ѝ. Тя е насочена към проверка на състоянието на сърцата ни и не бива да служи  за отвличане по външни неща и изкушения.

– А това помогнало ли е на присъстващите на това „шоу“, да се замислят върху поведението си и начина си на живот? – полюбопитствува рижо момиче, чието лице цялото бе покрито с лунички.

– Малко вероятно е в такъв процес да се променят душите на наблюдателите, – засмя се възрастният мъж. – Само Бог може да направи това. Нека се помолим Господ да ни даде благодат, за да отдадем сърцето си само на Него. Да отстъпим от всяка суета и огънят на Светия Дух да очисти живота ни от всяко такова проявление.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“