Дядо Горо и чичо Стамен седяха в малката кръчма на селото, надигаха от време на време чашите си и притиснати от живота споделяха мъките си:

– Цял живот съм се борил и за какво? – въздъхна тежко дядо Горо.

– Като си направя равносметка, излизам все на загуба, – добави тъжно чичо Стамен.

– Повече съм бил болен, по-малко съм бил добре, – започна да изброява стареца, като свиваше пръстите си на дясната ръка. – Повече съм бил уморен и вечно не отпочинал. Почти винаги тъжен и рядко щастлив.

– Колко пъти се бил побеждаван и много малко успешен, – допълни чичо Стамен. – Повече съм се чувствал празен , отколкото доволен…..

– Какво друго да очакваме освен смъртта и студеният гроб? – смръщи вежди дядо Горо.

Към масата се приближи Камен. Той бе млад човек, в разцвета на силите си. Камен бе дочул част от разговора на двамата мъже, за това отиде при тях. Искаше му се малко да ги разведри:

– Какво сте се омърлушили? – усмихна се младият човек. – Погледнете нагоре. Независимо от обстоятелствата можем да гледаме към небето. Там е подготвен дом за мен и за вас …..

Двамата мъже леко се усмихнаха, а дядо Горо заклати глава:

– Така е, момче, надеждата ни е само в Господа!

Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.

Васко бе днес сам на пясъка и много се радваше на това. Нямаше ги Дидо и Ники. Защо отсъстваха за него нямаше значение.

– Сега няма да разделям дървените си войничета на три армии, – мърмореше си доволно малкото момче. – Освен това няма да се караме, чий ред е днес да победи.

На Васко му изглеждаше несправедливо, да се преструва, че губи. Все пак това бяха неговите войници.

Когато се прибра Васко сподели тези мисли с майка си. Тя го погледна в очите и той разбра, няма измъкване. Предстоеше му да чуе поредния житейски урок.

– Не си ли се замислял, че това „мое, само мое“ е причинило половината беди в този свят? Когато играеш с приятелчета си, войниците принадлежат и на трима ви.

– Дори когато сме противници? – попита озадачен Васко.

– Дори и тогава. Кое по-важно за теб играчките или приятелите ти?

– Харесва ми да бъда с тях, но нали те играят с моите войници.

– Когато ги прибереш в къщи, пак са твои, – майка му се опита да го умиротвори. – Ако се държиш с Дидо и Ники зле ще си вгорчите взаимно живота. Според мен злобата се дължи на най-обикновен егоизъм. Обещай ми, че няма да бъдеш егоист занапред.

– Обещавам, – тихо каза Васко, но продължи да се дразни, когато Дидо и Ники побеждаваха с част от неговите войници.

Трифон обичаше да споделя с приятеля си Захари всичко, което го вълнуваше. Те бяха неразделни от времето, когато бяха малки момчета и често създаваха проблеми на възрастните.

Но минаха години и нещата се измениха.

Вечерта бе студена и мрачна, но двамата седяха един до друг и общуваха.

– Християнският живот е безкористен, дори когато има глобална пандемия, – заяви Трифон.

– Сцените за купуване на паника, на които всички сме свидетели, показват една единствена философия „аз на първо място“, – допълни мислите му Захари.

– Като хора сме призвани да действаме, – наблегна Трифон.

– Как? – попита Захари.

В създалата се обстановка, той не намираше начин да направи това. Знаеше, че хората се страхуват и нищо не приемат просто ей така.

– В този период трябва да се замислим сериозно за уязвимите в нашата общност. Нека използваме ресурсите си за споделяне с тях, – поясни Трифон.

– Икономиката става нестабилна …. – въздъхна дълбоко Захари и не довърши.

– За това нека изненадаме хората край нас с увереност и радост. Именно сега е време да показваме повече любов, – усмихна се насърчително Трифон.

– От много приказки файда няма, – махна с ръка Захари. – Какво предлагаш на практика?

– Можеш да купиш храна на някой възрастен или изолиран, поради заболяването, да подкрепиш друг финансово, особено ако е останал без работа. Посети някой самотник и разведри обстановката край него. Ето това е …., – разпери ръце вдъхновено Трифон.

Да се молим днес за народа си е добре, но не е достатъчно, нужно е и действие.

Това бе в ония времена, когато селяните бяха по-прости и всяко нововъведение ги плашеше.

Сава работеше в големия град и от време на време се връщаше при техните на село. Този месец му провървя и изкара много повече пари от обикновеното, за това си каза:

– Ще зарадвам Зарко!

Това бе по-малкият му брат, който отдавна мечтаеше да си има колело. Той бе веднъж с батко си в големия град и го видя за първи път на улицата, където дечурлига се надпреварваха с такива „чудесии“.

Сава отиде при един човек от тяхната занаятчийска улица и го помоли:

– Бай Ставри, моля те, продай ми колелото си.

– Че защо ти е? Къде ще ходиш с него? Нали живееш в избата на майстора си, а работилницата ви е на две крачки?

– За брат ми е, – смутено каза Сава. – Откакто го видя тук и децата го научиха да го кара, постоянно си мечтае за него.

– Е, щом е за брат ти, – засмя се възрастния човек, – давам ти го безплатно.

– Не! Искам да го купя! Тази седмица изкарах повече пари и искам да изненадам брат си. Моля ви, нека го купя, за подарък е!

Бай Ставри потупа по рамото Сава и добави:

– Добре, щом е за подарък.

Възрастният мъж поиска малка сума, колкото да се каже, че колелото е купено и гледаше да не ощети много трудолюбивия младеж, който бе известен с добротата си и желанието си да помага на всички.

Сава яхна велосипеда и тръгна към селото си.

Беше превалило обяд, когато прашен и уморен Сава се зададе в покрайнините на селото.

Наизлязоха хора и се развикаха гневно:

– Махни тази дяволска каруца от тук!

– Такива дяволски изобретения не щем тука!

Анатемосваха го и го проклинаха. А той уплашено премина покрай тях и успя да се домъкне до кметството.

Нахълта вътре запъхтян. Още преди да е казал нещо, кмета се засмя:

– Дяволска каруца си домъкнал в селото, а?

– Но, кмете, това е ….

– Знам, знам, моето момче, но за да укротя тълпата разгневени хора, трябва да вкарам колелото ти в мазето.

Кметът бе човек на място. Бе ходи из цяла Европа, дори чак до Америка и напълно разбираше ситуацията.

Дълго време велосипеда седя в мазето на кметството, но Зарко, разбира се с разрешение на кмета го взимаше и го караше извън селото, където хора не минаваха.

Когато порасна и отиде в града Зарко взе „дяволската каруца“ със себе си.