Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.

Времето се пооправи и хората излязоха навън. Старият Велизар седеше на пейката, когато от незнайно къде долетяха група тинейджъри.

Старият човек дълго време ги слушаше, а после попита:

– Какви искате да станете, когато станете по-големи?

Какви ли не отговори получи.

– Учител.

– Лекар.

– Шофьор….

Но един от отговорите много го озадачи. Слаб младеж искрено добави:

– Искам да стана автомеханик или събирач на боклук.

Велизар ококори очи:

– …. на боклук? И защо? – попита го старецът.

– Защото мога да се изпоцапам, колкото си искам.

Велизар се засмя и разбра. Той също искаше никой да не му се кара, че се е нацапал или е скъсал дрехите си, когато бе малко момче.

Ако днес Бог ви попита:

– Какъв искаш да бъдеш?

Внимавайте какво ще отговорите.

Всеки от нас би споделил мечтата си за онова, което му е направило най-силно впечатление в живота му досега.

Отговорът на Господ е недвусмислен:

– Искам да бъдеш различен от другите. Стани слуга.

Да, Той иска да се изцапаме за Него.

Звучи скромно, …унизително, …недостойно, но това е истината.

Кой от нас не иска да служи на Бога?

Но когато става въпрос да служим на другите, да потънем в калта на техните преживявания и да им предложим надежда в Христос, това е друга история!

Исус ни даде най- добрият пример.

Той не дойде, за да му служат, а за да служи на другите и да даде живота си като откуп за мнозина.

Когато слугуваме, ние мислим преди всичко за Този, на когото служим с цялото си сърце – Исус Христос. Той напусна небесата и дойде при нас на мръсна, груба, напоена с грях планета, за да ни върне при Бог.

Какъв искаш да станеш?

Готови ли сте бъдеш слуга?

Тогава изучи примера на Христос. Той ще ти помогне как най-добре да го направиш.

Съучениците на Марко, често му подхвърляха хапливи реплики свързани с неговия недъг. Това бе невероятно жестоко за него.

Обикновено той не се сърдеше на този, който го обиждаше, а на тези, които се смееха след думите му.

Имаше едно момче, което много го дразнеше и Марко избягваше да го среща, както на път за училището, така и по коридорите.

Казваше се Валери. То беше яко и силно момче, но езикът му бе хаплив и подигравателен.

Един ден Марко не можа да избегне срещата, но вместо да избяга се устреми към Валери. Когато стигна до него спря и попита спокойно:

– Защо правиш това?

– Какво правя? – стреснато извика Валери.

– Защо говориш такива ужасни неща за мен?

– Това обижда ли те?

– Да, – призна Марко, – боли ме като ги чуя.

– Аз само се шегувах, – с наведена глава тихо каза Валери. – Изобщо не съм подозирал как се чувстваш. Извинявай, съвсем не съм искал да те обидя.

Марко усети искреност в тези думи и кротко каза:

– Прощавам ти.

Вероятно Валери очакваше друго, но не и това. Марко го разбра. Той съжалява за това, което му бе причинил.

След този случай не само Валери, но и никой друг в училище не смееше да му се подиграва.

Днешния ден за Даниела бе един от най щастливите в живота ѝ.

Заедно с братята си, малката си сестра, баща си и майка си прекараха весело в двора сред натрупалия се сняг.

Имаше бой със снежни топки, при който нечии вратове се напълниха със сняг, а на всички ръцете им се зачервиха и ги потриваха от време на време за да ги стоплят.

Накрая Даниела предложи:

– Хайде да си направим снежен човек.

Предложението ѝ възторжено се посрещна от останалите.

Множество ръце заработиха бързо и от утъпкания сняг успяха да оформят три снежни топки, които подредиха една върху друга, като най-голямата поставиха отдолу, а най-малката послужи за глава на снежния човек.

Едно от момчетата донесе морков от кухнята, който поставиха вместо нос. Малката Даря домъкна две потъмнели въгленчета, които бе изровила от пепелта в печката и те станаха за очи на снежния човек.

Боднаха му една клонка от страни вместо метла и потичаха около Снежко.

Накрая всички се прибраха в къщи и се настаниха край печката, за да се стоплят.

Само Даниела застана на прозореца и продължи да се любува на снежното им творение.

Изведнъж на двора се появи заек. Той наостри уши, огледа се страхливо и пое смело към снежния човек.

– О, не, – извика отчаяно Даниела.

Всички се скупчиха на прозореца, за да разберат какво бе я смутило.

Повечето се засмяха. Изникналият от не знам къде заекът бързо гризеше моркова забит в най-малката снежна топка. От него нищо не остана.

– Горкият Снежко, – с горест промълви Даря, – остана без нос.

Дядо Горо и чичо Стамен седяха в малката кръчма на селото, надигаха от време на време чашите си и притиснати от живота споделяха мъките си:

– Цял живот съм се борил и за какво? – въздъхна тежко дядо Горо.

– Като си направя равносметка, излизам все на загуба, – добави тъжно чичо Стамен.

– Повече съм бил болен, по-малко съм бил добре, – започна да изброява стареца, като свиваше пръстите си на дясната ръка. – Повече съм бил уморен и вечно не отпочинал. Почти винаги тъжен и рядко щастлив.

– Колко пъти се бил побеждаван и много малко успешен, – допълни чичо Стамен. – Повече съм се чувствал празен , отколкото доволен…..

– Какво друго да очакваме освен смъртта и студеният гроб? – смръщи вежди дядо Горо.

Към масата се приближи Камен. Той бе млад човек, в разцвета на силите си. Камен бе дочул част от разговора на двамата мъже, за това отиде при тях. Искаше му се малко да ги разведри:

– Какво сте се омърлушили? – усмихна се младият човек. – Погледнете нагоре. Независимо от обстоятелствата можем да гледаме към небето. Там е подготвен дом за мен и за вас …..

Двамата мъже леко се усмихнаха, а дядо Горо заклати глава:

– Така е, момче, надеждата ни е само в Господа!