Денят бе студен, но в мола бяха дошли да пазаруват много хора. Млад баща едва се въздържаше да не удари сина си. Нервите му бяха опънати до краен предел.

– Сладолед! Искам сладолед! – крещеше малкото момче.

Сривът в средата на препълнения мол започна да привлича вниманието на купувачите, които бяха по-наблизо.

– Добре, – младият баща се опитваше да успокои сина си, – но първо трябва да купим нещо за мама.

Малчугана не искаше да чуе, каквото и да е. Той продължаваше неудържимо да иска своето:

– Нееее ……. Сладолед! Купи ми сладолед!

Към двамата се приближи дребна спретнато облечена жена. Обувките ѝ бяха в тон с чантата ѝ.

– Той е много импулсивен. Нахалството му няма граници, – с болка подчерта бащата.

Жената  се усмихна.

– Голямо наказание за вас е това малко момче, – съчувствено каза тя, – но не забравяйте, че той е все още малък и се нуждае от вас. Бъдете търпеливи и стойте близо до него.

Явно ситуацията не можеше да се уреди по магически начин. В момента, когато бушуваше истерията на детето, бащата трябваше да осъзнае колко е необходим на сина си. Нужно бе да стане състрадателен и милостив, бавен да се гневи и да изобилства с любов.

Взимайки пример от Господа, този млад мъж бе потребно да изпита състрадание към детето си, защото то е крехко и леко наранимо.

Често се проваляме, когато ни заливат вълни от неприятности, предоставени от този свят. В такива ситуации въпреки всичко ние имаме увереност в търпеливият, вечно присъстващ, изобилстващ с любов Отец.

Бе едно обикновено февруарско утро. Марина се събуди, очаквайки да види отново унилия зимен пейзаж, който се откриваше пред очите ѝ вече няколко седмици.

Върху загубилите си цвета треви се спускаха рояк снежинки от сивото небе. Голи дървета приличащи на скелети придаваха на околността още по-мрачен вид. Сякаш всичко стенеше и ридаеше по нещо невъзвратно загубено.

Внезапно тази сутрин се случи нещо необичайно. От къде дойде то?!

Мразът бе покрил всичко с ледени кристали. Безжизненият и подтискащ пейзаж се бе превърнал в красива и искряща от белота картина, която заслепяваше взора.

Погледът на Марина прегърна с радост тази промяна. Въпреки триумфиращата красота девойката усети, че нещо в нея не бе, както трябва.

– Понякога разглеждам проблемите си без всякакво въображение, – въздъхна дълбоко Марина. – Очаквам болка, страх и отчаяние, но изпускам възможността, че може нещо друго да се случи. Не се надявам на възстановяване, растеж или победа чрез Божията сила, но Господ е жив и ми помага в трудните моменти. Той е моята надежда по време на изпитания.

Бог е навсякъде. Той крачи до нас в живота ни, но и ни подтиква, по-често да поглеждаме към Него.

Не напразно Августин е казал: „В дълбоката си рана видят Твоята слава и тя ме ослепи“.

След като подреди сам масата, Павел Тенев покани любезно и с много внимание гостенката си, русокосата Даря:

– Каня те на една скромна вечеря. Вярвам, че ще ти харесат ястията. Ако все пак нещо не одобриш, имай милост към мен, с готвене се занимавам отскоро. Иначе в кухнята изобщо не влизах, бях предоставил всичко на Елена.

Двамата пристъпиха към масата и между хапките се завърза непринуден разговор. За какво ли не си говореха, но и двамата по негласно споразумение не засягаха болезнените теми.

Приключиха с храненето и преминаха веднага към кафето. Изведнъж дойде момент, в който думите замряха. В настъпилата тишина от вън се чуваше невъобразим шум от купонясващи  младежи.

Неочаквано Даря тръсна глава и каза:

– Отдавна трябваше да се разведеш с жена си.

– Човек свиква с лошото като с хронично заболяване, – засмя се Павел.

– Вие двамата сте много различни, – отбеляза грубо Даря, като преметна крак въз крак.

– Може би сме имали нещо общо, щом взаимно сме се търпели толкова много години, – опита се, да се пошегува Павел.

– И какво бе то? – предизвикателно попита Даря.

Павел само вдигна рамене.

– Ние жените обичаме онези мъже, които сами се уважават, – отбеляза Даря, – а ти прекалено много се издигаше в собствените си очи …… Може би имаш малко нужда от обожание.

– Не съм се замислял върху това, – призна си Павел, – но бракът ми бе напълно безплоден.

– И моя бе такъв …… – каза Даря и добави много тихо – и то по моя вина.

– Нямах предвид това, – сбърчи нос Павел. – Исках да кажа, че ако двама души непрекъснато си търсят кусурите, неуважението се настанява трайно между тях.

– Открила съм, че желанието да се намират само положителни качества в партньора, помага за сближаването между двамата. Това заздравява отношенията в семейството.

– Да, така е, – съгласи се Павел. – Колко често сме си разменяли обвинения от рода на: „Ти си непоносим. Все такива калпави ги вършиш. …..“ Бяхме прекалено критични един към друг, сякаш всеки от нас гледаше да стъпче партньора си, за да се извиси над него.

Двамата имаха за какво да съжаляват. Зад гърбовете им стояха два опустошени и разбити брака.

В малкия град имаше празник. Свещеникът на местната църква отец Николай бе служил на това място 45 години. И сега бе организирана прощална вечер поради пенсионирането му.

На събирането бе поканен и кметът, почитан и уважаван човек.  Той трябваше да изнесе кратка, тържествена реч, но закъсняваше.

Тогава организаторът на празника покани отец Николай:

– Споделили вашите първи впечатления, когато дойдохте в нашия град!

– Когато при мен дойде първият човек от тук да се изповяда, – започна свещеникът, – настръхнах. От това, което чух реших, че архиепископът ме е изпратил на ужасно място.

– Толкова ли зле бе всичко? – обади се някой от присъстващите.

– Този човек ми сподели: „Взех от родителите телевизора им и тайно го продадох. От касата на фирмата откраднах много пари, а след това набедих друг човек и той влезе вместо мен в затвора. Освен това се забърках и в продажба на наркотици, ….“

– Боже, – извика една дебела дама с широкопола шапка, – какъв човек само.

– Но с времето се срещнах с останалите енориаши и видях, че не всички са такива, – продължи спокойно своето изказване свещеникът. – Констатирах, че хората са добри и много отговорни …..

Внезапно се появи кметът. Той смутено започна да се извинява за закъснението:

– Нали разбирате, належаща работа …. и то в последния момент.

– Е, нали все пак успяхте да дойдете, – спокойно го посрещна организаторът на тържеството. – Сега можете  да кажете и вие своето слово.

Малко припряно и забързано кметът започна:

– Никога няма да забравя деня, когато нашият свещеник се появи за първи път тук в нашия град. Имах щастието да бъда първият, който призна пред него …

В залата всички навели глави смутено слушаха изказването на своя кмет и мълчаха.

Петко получи за рождения си ден отдавна мечтаното куче. Много пъти, той бе молил родителите си:

– Моля ви, купете му куче. Аз ще слушам и ще го пазя. Двамата няма да правим бели.

Каква радост бе само. Не можеше да се разбере, кой повече се радва, Петко на кучето или четирикракият приятел на момчето.

Една вечер родителите на Петко много закъсняха. Важни дела ги задържаха далече от дома им.

Петко бе сам с кучето. Момчето разглеждаше книжките с картинки, които толкова много обичаше. От време на време притичваше до външната врата и поглеждаше навън,  дали родителите му вече не се връщат, но тях още ги нямаше.

Кучето спокойно лежеше на постелката си. Това не убягна от погледа на момчето. Петко се приближи до своя косматия любимец. Погали го и му каза:

– Бих искал да имам търпение като теб, приятелю. Уморих се да чакам мама и татко, те много ми липсват. А ти си толкова спокоен ….

Петко прегърна кучето, легна до него и заспа.

Когато родителите му се завърнаха, малкото момче не се събуди. Баща му го взе на ръце и го отнесе в креватчето му.

Майка му се усмихна и изказа гласно учудването си:

– Как е заспал сам, без някой да му прочете приказка преди лягане?!

След тази нощ Петко много се промени. Той спокойно чакаше на опашката с майка си и не мрънкаше. Не препираше на оградата на детската градина, очаквайки всеки момент да го вземат …

Какво се бе случило?

Може би кучето му бе предало част от търпението си.

Петко стана по жизнерадостен. Не плачеше за дреболии. Всички с задоволство гледаха малкото момче, защото радост и мир бликаха от сърцето му.