Ема обичаше да се рови на тавана. Там откриваше интересни неща. Изравяше мъчителното или радостно минало, което сега тънеше в праха, никому ненужно.

Един ден в ръцете ѝ попадна дневникът на прабаба ѝ.

– О, това ще бъде много интересно, – възкликна Ема.

С голямо любопитство тя зачете пожълтелите страници. Прелистваше и четеше, но колкото повече навлизаше в дневника, толкова по-разочарована оставаше.

– Тук е писала, какво е вършила само в ежедневието си: „Всички отидохме на църква….. Дойде Митко за вечеря….. Беше ветровито….. Почистих мазето …..“

Правнучката очакваше съвсем друго. Тя знаеше за тази старица, че е била жена на молитвата. За нея са казвали:

– Молитвите на Дора докосват рая.

Ема се начумери.

– Защо не е писала за разговорите си с Бога? Какво е обичала в Исус и защо? Колко би било добре да прочета любимият ѝ стих или целта, която си е поставила за една година, месец или седмица. Е, ако знаеше, че ще чета дневника ѝ, навярно би споделила опита си в молитвата.

Ема се размисли.

– А какво аз ще оставя на поколението след мен? Какво ще открият внуците и правнуците в старите ми вещи? Има ли нещо, което бих искала да им кажа? Да, бих искала да знаят за вярата ми в Бога и за личното ми общение с Него.

Разговорите с Бога са много ценни. Те имат огромен потенциал да докосне поколенията, тези които никога няма да видим и опознаем.

Тома често помагаше на дядо си в градината. Днес двамата щяха да подрязват дърветата.

Малкото момче внимателно следеше какво прави дядо му. То все още не се бе научило да обрязва дърветата.

Едно от дръвчетата дядо му доста окастри. Тома се развика:

– Какво направи? От него почти нищо не остана. Ти го унищожи напълно.

– Почакай да видиш след време, какво ще стане с него, – засмя се дядото.

На Тома не му се вярваше, че това дърво има някакъв шанс, но щом казва дядо му, може да е вярно. Старецът рядко грешеше.

Мина известно време и дядото поведе Тома към окастреното дръвче.

– Виж го сега, – усмихна се старецът. – Какво ще кажеш?

Тома ахна.

– Това ли е дръвчето дето ….. Не мога да го позная. Колко красиво е станало. И колко много плод има върху него.

Точно както дърветата се нуждаят от резитба от време на време, за да се премахнат мъртвите клони или участъци, където има прекомерно израстване, така и ние се нуждаем от подрязване и дооформяне в различни области на живота си.

Може да ни боли по време на резитбата, но когато всичко свърши, ще бъдем много по-добре, отколкото преди.

Бог иска да сме в най-добрата си духовна, емоционална и физическа форма.

Добре е понякога да спрем и да Го помолим:

– Господи, покажи ни дали има неща, които трябва да бъдат прекратени, защото те възпрепятстват растежа ни в отношенията ни с Теб.

Попитайте се:

– В живота си влача ли още „мъртви клони“?

Какви са тези „мъртви клони“?

Това може да бъде стара рана от миналото или негативна нагласа, която ви пречи да се наслаждавате пълноценно на живота си.

Необходимо е да кажем на Бог:

– Да, Боже. Нека се отърва от този мъртъв клон.

Но много пъти се страхуваме, да се откажем от това, което знаем, за да го заменим с ново, което не виждаме.

Ще бъдем нещастни ако влачим мъртвите неща със себе си. По-добре е да преживеем болката от подрязването, което Бог ще извърши.

Господ има добър план за живота ни. Той иска да ни отведе на по-високо ниво, но има някои неща, които Отец иска да оставим, като минали наранявания, несигурност или търсене на такава, различна от тази, която самия Бог ни предлага.

Ако сме предали сърцето си на Господа, това не ни прави неуязвими спрямо трудностите. Губим работата си, умират близки, ….., но човек не престава да мечтае.

Понякога ако се проточат много нещата лишаваме се съзнателно от надеждата, че изобщо нещо ще стане.

Бог интересува ли се от нашите мечти?

Вероника още от малка мечтаеше да стане артистка. Често заставаше пред огледалото и се опитваше да имитира хората, които бе наблюдавала около себе си.

Но се случи нещо страшно. Тя бе малтретирана. С нея злоупотребиха. И тя престана да мечтае.

Един ден Исус я срещна и желанието ѝ да стане актриса се възроди.

– Искам да стана значима, – казваше си тя, – да ме признават и да ме забелязват.

Внезапно Бог ѝ проговори:

– Аз имам други планове за теб.

– Какви? – трепна Вероника.

– Ако използваш болката, която превъзмогна от миналото си, можеш да донесеш надежда и освобождение на други пострадали като теб.

Вероника се замисли. Тя не знаеше как точно да направи нещата, за това се помоли на Бог:

– Боже, Ти постави тази мечта в сърцето ми, дай ми мъдрост, как да я реализирам.

След месец тя основа група за достигане и подкрепа на жертвите от сексуална експлоатация и трафик. Това бе подкрепено от много хора, които активно се включиха в тази дейност.

От тогава всеки ден Вероника се радваше на резултатите от решението си, да последвала Божията мечта за своя живот.

Вярвам, че ако се доверите на Господа, Той ще ви доведе до това, което е промислил за вас. Тогава животът ви ще добие нов смисъл и душата ви ще пее.

Невена цялата се бе зачервила и се тресеше. Беше силно разгневена. Имаше чувството, че нещо ѝ бе отнето. Да, някой ѝ дължеше нещо.

– До кога ще позволявам да ме нараняват и да контролират живота ми? – Крещеше нейното вътрешно Аз. – Месец? Година? Колко дълго още ще търпя?

Тя въздъхна дълбоко и се опита да се успокои:

– Не мога да променя това, което вече е направено. Не бива да оставям миналото да контролира бъдещето ми.

Лекът за гнева е прошката и тя добре знаеше това. Ако чакаше само другите да ѝ прощават, тя щеше да се провали на цяло.

Независимо дали дали гневът е породен умишлено или неволно, той е опустошителен, ако ….

Невена се изправи и взе решение:
– Ще анулирам и простя дълга му.

Тя се обърна към невидимия наранител и заяви категорично:

– Не ми дължиш нищо повече! Няма да позволя гневът отново да дойде и да ме съсипва.

„Гневете се, но без да съгрешавате, слънцето да не залезе в разгневяването ви“.

Нина бе едва четири годишна, но усърдно опознаваше света. Тя непрекъснато се въртеше край баба си Недялка и слушаше безкрайните и истории, далечни спомени от миналото.

Това и бе останало само на старицата. Загубила зрението си преди две години, нищо друго не можеше да прави, освен да разказва на внучката си.

Нина награбила по две три кукли, коя за косата, коя за краката, сядаше до баба си у слушаше.

Малкото дете често чуваше тежките въздишки на баба си и за това все я питаше:

– Бабо, лошо ли ти е? Да ти донеса вода?

Бабата тихо с дрезгавия глас отговаряше:

– Нищо не ми трябва, чедо.

Но веднъж както се бе умислила, от устата на Недялка се отрони с въздишка следното:

– Лошо, много лошо.

– Какво е лошо, бабо? – попита Нина.

– Скоро ще умра ….

– И какво от това? – малкото дете протегна любопитно врътлето към баба си.

– Не ми се иска, – отговори с въздишка бабата.

Нина се засмя:

– Нищо, бабо.

– Как така нищо? – недоумяваше старата жена.

– Нали Христос е възкръснал? – попита Нина.

– Да, възкръснал е, – потвърди Недялка.

– Тогава и ти ще възкръснеш, – уверено каза Нина.

– А, добре … – съгласи се възрастната жена, удовлетворена от отговора на малката.

Недялка бе на 92 години и скоро почина, но без страх във сърцето. Христос възкръсна, от което следваше, че и нея я чака същото.