Болната гаснеше много бързо. Сякаш бе задържала развитието на рака, докато не дойде Донка. Хареса я веднага. Разбра, че синът ѝ ще попадне в добри ръце и се призна за победена.

Сбогуваше се без излишен шум. Малко преди смъртта си започна леко да се отдръпва от сина си, за да може Дани да свикне с Донка.

Молеше понякога Донка да остане с момчето през ноща под предлог, че не се чувства много добре. А когато момчето тръгваше с Донка, болната се обръщаше към стената, за да скрие сълзите си. Прибереше ли се синът ѝ, очите ѝ светваха.

Едва можеше да ходи, болеше я много, но не се оплакваше. Отказа лекарствата от болницата, защото я изтощаваха и ѝ се гадеше. Те и без това не ѝ помагаха много, дори не намаляваха болките ѝ.

Болната не можеше да става и Дани изцяло се премести при новата си майка. Жената се интересуваше единствено от това, дали са оправени документите на Дани за осиновяването. Всяко отлагане ѝ причиняваше ново терзание.

Една неделя заведоха Дани да се сбогува с майка си. Най-сетне беше регистриран като син на Донка.

Оставиха детето за няколко минути с болната. Това беше много важен момент и за двамата.

По-късно, когато Дани беше признат за математически гений, сподели с Донка, че е запазил детски спомен, в който някаква бледа жена с пламтящи очи го целува по челото и бузите, и му дава някакъв жълт плик…… Това беше стар албум със снимки, увит в копринен шал.

Донка изчака, докато болната я извика. намери я облегната на възглавницата смирена и усмихната. Целуна сина си за последен път и даде знак на шофьора да го отведе.

Донка застана до жената, взе ръката ѝ, по бузите ѝ се стичаха сълзи:

– Благодаря ти, Марта. Даваш ми това, което най-много съм искала в живота си. Не се тревожи, ще бъда добра майка на Дани, точно като теб, кълна се.

– Направих, каквото можах, – каза тя меко.

Малко след като Дани и Донка заминаха, Марта почина.

Наводнението отдавна бе отминало. Само на кметството бе останала черна диря отбелязваща, докъдето бе стигнала водата. Явно водната стихия бе надвишила човешки бой.

Тази вечер спомените отново нахлуха в главата на Лиза. Тя видя старата им къща с родителите си. Водата се покачваше и заливаше верандата.

Върховете на ябълковите дървета, бяха като зелени островчета наоколо. Клоните плаваха обсипани с плод.

Всички бяха много изплашени. Водата нахлу по тъмно. Лиза беше малка. Тя бе изтръпнала от мисълта, че все така ще бъде.

Чу как сестра ѝ извика:

– Запушете прозорците.

Но всички гледаха уплашено и не помръдваха. Водата се надигаше тъмна и не обещаваща нищо добро. Стигна до глезените.

Учеха Лиза още от малка:

– При наводнение, скачаш във водата и се хващаш за нещо, което плава.

А тя тогава питаше страхливо:

– Не можем ли да се скрием на тавана?

– Това е глупаво, когато дойде водата най-правилното решение е всеки да се хване за сандък или маса и да плува с тях.

Чу майка си как изплака:

– Сега какво да правим?

На Лиза ѝ се стори, че лицето на майка ѝ се разтегна в нетипична усмивка и изчезна.

Всичко беше минало отдавна, но този кошмар се завръщаше вечер, когато бе тъмно, а реката шумолеше наблизо.

Ирена много се изненада, когато след сто дни затвор Симо се прибра и я наби. Децата им стояха смутени срещу вратата, която отнасяше, от време на време, по някой удар.

Самите те му бяха казали как  майка им се бе занасяла с Милю, висок  мъж с изкривен врат. Вярно е, че Ирена непрекъснато лъжеше Симо, но тя имаше нахалството да пусне Милю в дома им, докато Симо го нямаше.

Децата не очакваха, че Симо така жестоко ще размаже майка им.

– Не ме е страх от теб, – крещеше Ирена.

– Не искам да те е страх, а да внимаваш, – крещеше в отговор Симо.

Тези реплики между двамата се повтаряха многократно. Най-накрая Ирена разбра, че Симо не искаше от нея подчинение, а да има последната дума. И тя му я остави.

Ирина закри лице с треперещите си ръце, а след това се опита да се изправи на краката си. Децата нахраниха пилетата и се ослушаха. Беше настъпила плашеща тишина.

Предпазливо отвориха вратата, страхувайки се да не намерят Ирена с изцъклени очи, но тя бе подута от побоя, а очите ѝ искряха с някаква скрита насмешка.

Рундът беше свършил. Майка им бе изиграла ролята си на боксова круша. Цялата беше подута и натъртена. Тя скоро щеше да се възтанови, но отношенията между Симо и Ирена едва ли щяха да бъдат същите.

Измяната бе направила още по-голям пробив между двамата и стената на недоверието ги раздели окончателно.

Те имаха деца, но това щеше ли да им помогне да си простят и въстановят взаимоотношенията си?

Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.

В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.

Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:

– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.

Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.

– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?

– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.

На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.

Сподели терзанията си със съпруга си:

– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?

– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.

Майката на Елена често ѝ казваше:

– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.

А баща ѝ веднъж каза:

– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.

Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.

Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.