Това беше един обикновен разговор. Миглена го наблюдаваше с малко присмехулните си тъмни очи и следеше за реакциите му.

– Когато баща ми изчезна, годините станаха много трудни, – започна тя с малко напевен глас. – Сестра ми по-бързо свикна с мисълта, че е мъртав и бързо се приспособи. За нея беше важно да се утвърди. Учеше упорито, спортуваше, ръководеше разни групи, участваше в различни мероптиятия. Не е лесно да си популярен, когато си беден.

– Парите за сестра ти постоянен проблем ли бяха? – попита Страхилов.

– Не само за нея. Преди да изчезне баща ми, аз не осъзнавах колко сме бедни. Когато навлязах в пубертета,започнаха да ми правят впечатление дрехите, обувките, каква кола кара или каква къща има всеки, който ме заинтригуваше. Майка ми блъсна колата, добре, че поне остана жива, а след това нямахме възможност да си купим друга. Парите не стигаха, можеха да ни спрат тока, а това бе потискащо и кошмарно.

– Сестра ти е искала да бъде популярна, известна, а ти какво точно искаш от живота? – попита Страхилов.

– Свой собствен живот. През първата ми година в гимназията си купих уокмен, с част от парите, които бях искарала на полето през лятото. Живеех със звуците, които постоянно се блъскаха в ушите ми.

– А сестра ти?

– Тя танцуваше с приятели, а аз слушах записи.

– Прилича на идилично детство, – каза Страхилов с разбираща усмивка. – Така ли наистина беше?

– Не точно. Докато другите момичета на моята възраст излизаха с коли извън града и се натискаха на задните седалки, аз правех нещо по-различно.

– И какво беше то?

– Наблюдавах хората, птиците, растенията, прогнилата ограда, голямата локва в задния двор и след това сядах и рисувах. Най-напред не се получаваше, във фигурите нямаше живот, бяха много стегнати и статични. След това ръката ми започна да оформя нещата някак плавно…..

– Да и аз забелязах това, – каза Страхилов. – На една от картините ти имах чувството, че птицата ще излети и ще се удари в мен. Имаш невероятен талант. Непременно трябва да представиш свои картини в предстоящата изложба.

– Изложба, – тихо се засмя Миглена. – Много пъти в живота си съм претърпявала присмехи и разочарования, но болката след това не бих могла да преодолея. Когато рисувам, че чувствам жива, преиспълнена с радост. Не искам огорчения и мъка. Това би ме пречупило и тогава едва ли бих хванала четката отново.

– И все пак опитай, – насърчи я Срахилов. – Вярвам, че и други освен мен ще харесат картините ти. Ще успееш.

– Ще видим, – засмя се хитро Миглена, – до тогава има още две седмици.

Страхилов стана подаде и ръка и каза:

– Имаш талант, не го заравяй, позволи и на другите да му се порадват.

Миглена стана да го изпрати до вратата, а после дълго гледа след отдалечаващия се с отмерена широка крачка мъж.

На 28 май 1934 г. в канадска ферма преждевременно се родили пет момичета близначки. Скоро след това световната общественост кръстила близначките Дион „чудо на бебетата“.
Този квинтет се превърнал в истински символ на радост и надежда по време на Голямата депресия. Ивон, Анет, Сесил, Емили и Мария Дион били първите пет близнаци оцелели в ранна детска възраст. Това бил първият квинтет, който бил документиран.
Майка им е подозирала, че носи близнаци, но изобщо не е могла да предположи, че може да роди пет деца наведнъж. Даже и днес раждането на абсолютно еднакви пет деца все още се случва съвсем рядко.
Скоро нещата взели трагичен обрат. По разпореждане на правителството в щата Онтарио момичетата били взети от родителите им и били изложени в музей наречен Квинтленд. Така момичетата станали неволна атракция и били лишени от възможност да се виждат с родителите си.
Благодарение на това правителството по време на Голямата депресия спечелило милион долари, от продажба на кукли, календари и сувенири с изображенията на близначките.
Животът на тези невероятни близначки бил трагичен.
В резултат на такава експлоатация в детството, сестрите  добили множество психични и лични проблеми, вече като по-големи, като алкохолизъм, биполярно разстройство, неуспешни бракове.
През 1977 г. трите оцелели сестри дали под съд правителството на Онтарио за възтановяване на обърканият им и унищожен живот. Те спечелили делото и получили един милион долара. Но това по никакъв начин  не намалява жестокостта и безчовечността, с която се отнесла обществеността с тези малки деца.
До сега са останали само две от сестрите Анет и Сесил.

Времето беше хубаво и Диди реши да се поразходи. Качи малката си дъщеричка в количката и хайде навън.
Влезе в близкия магазин, хареса си едно малко детско гърне за изхождане и си го купи. То беше без опаковка, Диди го сложи на решетката под количката и продължи разходката си.
Попадна на пържени картофки, които се продаваха направо на улицата. За тях Диди умираше много, родителите си би продала за да си хапне от тях, шегувам се.
Купи си. И къде да ги сложи сега? Чантата ѝ е малка, да ги държи в ръка  и да бута количката е неудобно. Без много да му мисли ги сложи в новото гърне. Купи си и пепси и се насочи към близкия парк.
Там си избра пейка и седна. Дъщеричката ѝ спи. Диди извади гърнето, отвори шишето и започна да си похапва картофки и да си пийва пепси.
Изведнъж тя забеляза, че в напрегнато мълчание я наблюдават група момчета. Но веднага се досети защо.
Представете си следната картина. Млада майка, прилично облечена с количка седи на една пейка. От гърне за изхождане вади нещо жълто кафеникаво, похапва от него и от време на време си пийва пепси. Диди разбра какво става, но не реагира.
Дояде картофките, стана и мина с количката покрай момчетата. Изхвърли празната бутилка в кошчето за боклук, а момчетата я гледаха втренчено, не могат да откъснат очи от нея.
Тогава Диди каза високо:
– Ех, момчета, обичам толкова много пепси, че с него мога да изям какво да е лайно.

Стаматов я слушаше внимателно и я наблюдаваше с интерес. Беше много по-възрастен от нея и бе видял много неща през живота си.

– Защо майка ви се е омъжила за мъж, който изобщо не е искал да си стои в къщи, а да пътешества по света? – попита я Стаматов.

– Тя не е знаела това, когато се е оженила за него, – защити Елена майка си. – Изглеждаше като мъж, който би се справил със всичко, коео би му се изпречило. Оцелявал е в джунглата само с едно джобно ножче. Това, което не можеше да преживее е заседналия живот в семейството си. Всеки ден да работи от девет до пет, за него беше ад. Опитал се да бъде добър съпруг, когато преуспял в кариерата си. Дори се преместили в столицата, но майка ми издържала, докато забременяла. Когато мама била бременна в осмия месец, баща ми получил задача и заминал. Тя си събрала багажа и си тръгнала. След това той много често идваше при нас и беше много хубаво.

– А сестра ти Елеонора?

– Ние бяхме близначки. но бяхме различни емоционално. Елеонора я нападна куче. През какво ли не мина и това я направи плашлива.

– Интересно, – не се стърпя Стаматов, – били сте различни, а обличахте ли се еднакво?

– Майка опитваше, но баща ми беше против. Той смяташе, че всеки човек е индивидуален и трябва да му се зачита това право.

Елена погледна към градината и дълго мълча. Стаматов не посмя да наруши настъпилата тишина. Изведнъж Елена трепна, усмихна се и каза:

– Той ме научи на много неща. Ловяхме заедно риба и ходехме на лов. Разказваше ми за звездите, за дивите растения, истории за далечните места, където е бил.

– А учеше ли сестра ти?

– Опитваше се, но тя не откликваше. За нея историите му й напомняха, че утре, когато се събуди, той може да е отишъл нанякъде.

– Явно ти си била негова любимка.

– Да. Той беше доминираща личност, дори когато го нямаше в къщи. Майка ми се опитваше да се справя с нещата, но не успяваше.

– Навярно Елеонора е негодувала срещу отсъствията на баща ти?

– Мисля, че го мразеше, заради състоянието на майка ми, а и той като изчезнеше, нямахме много пари.

– Баща ти малко ли изкарваше?

– Не знам, но ни изпращаше малко, а когато се върнеше ни носеше големи подаръци.

– А майка ви работеше ли?

– За малко време. Първо беше келнерка, после в една пералня, но след това започна да пие и нищо вече не я интересуваше.

– А защо баща ти се е оженил за нея?

– Тя беше много красива. Отвън изглеждаше като екзотична принцеса, но от вътре ….. нищо особено. Тя искаше мъж, който да ѝ осигури къща и всяка вечер да се прибира в дома си в пет и половина.

– И Елеонора ли искаше същото?

– Абсолютно. Тя си намери такъв съпруг, който ѝ даде всичко това.

Елена не беше млада, може би към четиридесетте, а Стаматов скоро щеше да навърши шейсет. Тази вечер ги събра една маса пред чаша бира. Те бяха напълно различни хора, имаха напълно различни интереси, но имаше нещо, което ги обединяваше и това беше самотата.

Малко момченце подскачаше по улицата, опитвайки да хване ръката на майка си, а от време на време ѝ задаваше един и същи въпрос:
– Мамо, къде отиваме?
Майката мълчеше, отвръщайки очи настрани.
– Глупак! – казаваха съседите, наблюдавайки двамата. – То не знае, че майка му го води в сиропиталище ….
Момчето порасна, стана самостоятелно, но посещаваше разпуснатата си майка. Той почистваше след пиянските гуляи на майка си, а когато тя заспиваше, то седеше до нея, държеше я за ръка и я целуваше по мръсната буза.
– Глупак! – възмущаваха се съседите. – Нима той няма никакво чувство за гордост, нали тя сама го захвърли …..
Майка му почина от много пиене, а момчето се превърна в красив млад мъж. Завърши университета с отличие и всички предвиждаха за него голямо бъдеще, високи постове, но той отиде в едно училище и започна да работи като учител.
– Глупак! Съсипва си живота, да учи другите за жълти стотинки! – възмущавали се съседите, но за тяхна изненада, той стана любимец на учениците.
Скоро всички узнаха, че ще се жени за едно съседско момиче.
– Какъв глупак! – отново се развикаха съседите. – Не стига, че е глухоняма, но и куца със единия крак. Той е такъв красавец, не можа ли да си намери  някое хубаво момиче?
Но двамата заживяха щастливо в любов и разбирателство. Само едно притеснение имаха, нямаха деца.
Веднъж съседите видяха младата двойка с детска количка, в която имаше близнаци, едно момченце и едно момиченце. Децата бяха на около шест месеца.
– Глупак! Можеше да се ожени за здраво момиче и да има свои деца, а не да взема чужди. Отгоре на всичкото взел и две деца! – отново го осъдиха съседите.
Времето неумолимо следва своя бяг. Децата им пораснаха и живееха вече в свои семейства. Те имаха по три деца, но не забравяха да навестяват старите си родители.
Веднъж, през една хладна пролетна вечер, минавайки по моста, той видя куче, което плаваше върху къс лед в реката. То се мяташе и скимтеше върху тънкия лед. Без да се замисля, той скочи в ледената вода и спаси кучето ….
– Глупак! – мърморели съседите, минавайки край дома му. – Да се хвърли в студената вода, това на неговите години е просто самоубийство, а сега умира …..
На погребението съседите само клатеха глава.
– Цял живот живя като глупак и умря съвсем нелепо …..
А той стоеше пред вратите на рая и един ангел го попита:
– Как се казваш?
– Вече съм забравил името си, но съседите винаги ме наричаха „Глупак“. През цялото време не правех така, както очакваха от мен.
– Твоето име е записано в книгата на спасените, влез. А твоята глупост има друго име и то е Любов.