Беше лято. Камен Григоров седеше на масата и пишеше големия си труд за явленията в атмосферата. Прозорецът на стаята с изглед към булеварда бе широко отворен.

Днес Камен пишеше поредната глава, в която разказваше за вятъра. Той бе доволен от себе си, защото намери много добри примери, с които да илюстрира твърденията си.

Изведнъж небето се изпълни с облаци. Задуха силен вятър, който подхвана всички листове от масата и ги отнесе през прозореца.

Григоров наблюдаваше с болка как листовете, които току що бе изписал, летяха свободно понесени от вятъра над дърветата. Малко след това заваля проливен дъжд.

Камен разбра, че няма да може да събере разхвърчалите се листове и  с мъка изстена:
– Край, трудът ми отиде на вятъра. Безсмислено е да търся някой от листовете … Ето заваля, дори и да намеря някой той ще бъде унищожен от водата.

Григоров затвори прозореца и отпусна безпомощно ръце.

След няколко дни един млад мъж, потърси Камен в дома му. Когато ученият му отвори, мъжът му подаде няколко листа хартия.

– Изглежда това е ваше, – каза младият мъж.

Григоров разгледа листовете и остана изумен. Това бе главата, която бе писал, малко преди вятърът да му я „отнеме“.

– Невероятно! – възкликна Григоров. – От къде имате това?

– Аз съм Виктор Манчев, – каза младият мъж. – Работя  в печатница. Живея съвсем наблизо до вас .

– Млади човече, вие ме спасихте. – каза Камен вече по-спокойно. – Моля ви, разкажете ми как ги намерихте? Вятърът ги носеше толкова високо, че бях изгубил надежда някога да ги видя отново….

– Бях ходил до в къщи да обядвам, – започна разказа си Виктор.- На връщане видях на земята смачкани и мокри листове. Помислех си, че съм ги изтървал от чантата си. Затова ги взех внимателно и ги занесох в печатницата …..

– Чудо, – извика зарадван Григоров, – сам вятърът се е погрижил трудът ми да отиде направо в печатницата.
Двамата мъже се разсмяха…..

В живота си понякога срещаме и жестокост.

Това лято ми подариха красиви розови цветя. Попитах:

– Какви са тези цветя?

Отговориха ми следното:
– Това са планински цветя. Те растат на скалите и около тях никъде не се вижда земя.

Тогава си спомних за Божиите цветя, растящи на камениста почва.

Помислих си, че Бог проявява изключително голяма нежност към такива цветята, които растат на скалиста почва, на трудно място.

Изпитанията в нашия живот са предназначени за изграждане, а не да ни унищожат. Несполуката може да навреди на работата на човека, но ще допринесе за промяна на характера му.

Удар нанесен външно на човек, може да се окаже благословение за неговата същност.

Ако Бог ни изпраща и допуска незгоди в живота ни, бъдете уверени, че истинската опасност, истинското нещастие е, когато можем да загубим, ако се отклоним или се възмутим.

Бог изгражда Своите най-добри войни високо в планината, където има голяма скръб и утеснения.

Джон е роден на 28 януари.

До двадесетата си година, той е празнувал рождения си ден през зимата,а след това винаги през лятото.

Какво се е случило в живота на Джон, че така е повлияло на рождения му ден?

Готови ли сте да се преборите с тази загадка? Не е много трудна, само трябва да съобразите нещо. Да става въпрос наистина за преместване, но къде?

За нетърпеливите и нежелаещите да мислят ето ви …..

Отговор: облъкулоп отонжю в еевиж ад литсемерп е ес ножд.

Дядо Симеон често се отбиваше на обекта. Той познаваше младият инженер Сидеров, който бе много груб с работниците.

Веднъж дядо Симеон не се сдържа и попита Сидеров:

– Защо толкова грубо се държиш с тези хора?

– А, така значи, грешка съм допуснал? – Сидеров иронично изгледа старецът.

– Знаеш ли как се казват? Какви проблеми имат? – настойчиво продължи старецът с въпросите си.

Сидеров бе готов да изрита старецът и да го прати по дяволите, но се въздържа, защото този човек познаваше баща му, а младият инженер много зависеше от баща си.

– Ето този там побелелият мъж е Стамат,  – продължи кротко дядо Симеон. – Той има внуци. Синът му Хари е инженер като теб, женен е и има две деца. Но скоро синът му бил уволнен и сега младото семейство живее при Стамат. След това едно от децата се разболя и имаха доста проблеми.

Дядо Симеон се огледа и посочи с ръка един млад мъж, който копаеше дупка.

– А това е и самият Хари. Както виждаш, той не се е погнусил да върши и по-тежка работа. Мая и Динко нямат още деца, макар че искат много. Динко е на твоите години. Мая направи спонтанен аборт преди три дни. Помниш ли какво каза тогава на Динко?

– Ама той не каза, че …. – явно съвестта на Сидеров бе започнала да се събужда.

– Ти му каза, че ако жена му не дойде днес на работа, ще ги уволниш и двамата.

Сидеров бе навел глава и избягваше погледа на стареца.

– Онова момче с маркуча е Мартин. Баща му е банкер, но иска синът му да работи през лятото и да се издържа сам. Момчето се бе оплакало на баща си, че трудно се работи при теб, но баща му го насърчил да остане и да не напуска. Може би банкерът те използва за пример на сина си, как да не постъпва в бъдеще. Но да си кажа честно, никой от тяхното семейство по- късно няма да каже  добра дума за теб.

Сидеров беше покрил лицето си със длани и се чудеше как да се скрие от изобличението на старецът.

– А ей там, виждаш ли онези дангалаци? – дядо Симеон продължи да обяснява. – Това са Димо, Захари и Димитър. Баща им отдавна е починал. Майка им е болна, но те нямат пари, за да я заведат на лекар. А до чешмата са Стойна с дъщеря си Мария. Те се страхуват да пият вода, защото очакват да им се разкрещиш, че са спрели да работят.

Сидеров наведе още по надолу глава, а старецът продължи:

– Мимето не е добре, почти на тридесет години е, но умът ѝ е като на 12 годишно момиче. Стойна няма право да кандидатства  за парични помощи по разни социални програми, защото преди две месеца са ѝ откраднали документите. Онзи слаб мъж е Борис, той работи на две места и се грижи сам за болната си майка. Съвестен човек е, но не вижда никаква надежда за бъдещето си. Може би за това не работи така усърдно. Затова ли му удържа 50 лева от заплатата миналата седмица?

– Платих му каквото си е заслужил, – гласът на Сидеров звучеше съвсем тихо.

– Може и да си прав, – поклати глава дядо Симеон. – А ти би ли искал да получиш каквото заслужаваш?

– Не, не бих искал да получа това, което заслужавам, – враждебната нотка в гласа на Сидеров нацяло бе изчезнала. – Надявам се не на справедливост, а на милост.

– Всички те Хари, Мая, Динко, Марин, Димо, Захари, Димитър, Стойна, Мария, Борис и още много на този строеж са много скъпи за Бога, както е скъп за теб сина ти.

Двамата замълчаха. Животът на Сидеров бе стигнал до кръстопът. Но имаше надежда за него, съвестта му се бе пробудила.

Един младеж попитал веднъж възрастен човек:

– С какво насищате душата си?

Старецът отговорил:

– През пролетта бурната реката излиза от коритото си и залива дупките в ливадите. В тях се настаняват да живеят шаран, костур, роуч и шипове – от рода на шараните. През лятото, когато водата изсъхне, в дупките се нанасят гущери, скакалци, мравки и бръмбари. Така и аз не избирам наемателите си, а живея с това, което се засели в моята душа.

Младежът се притеснил и си помислил:

„Този старец не знае с какъв огън си играе. Човек трябва да внимава много с какво пълни душата си, защото може да стане роб на нещо, от което не би могъл да се освободи“.