Димитър седеше  децата край печката и се грееше. Те с  нетърпение очакваха да им разкаже нещо. Много харесваха разказите му.

Димитър ги изгледа внимателно, усмихна се закачливо и започна разказа си:

– Във Флоренция имало един човек, който бил свещени, брат на Савонарола. Той карал всички да смятат, че красотата е грях.

– Как така, – обади е Мартин, – не може красотата да е грях.

Димитър се засмя и продължи:

– Някой хора го смятали за магьосник. и че омагьосва  людете макар и за кратко време.

– Наистина ли е бил магьосник? – попита Милена.

– Не и за такъв, какъвто си мислите, – каза Димитър. – Тогава хората кладели огньове по улиците и хвърляли в тях всичко, което харесвали, сами били създали или купили със спечелени от тях пари: топове коприна; ленени завивки, избродирани от собствените им майки за леглата им; книги със стихове, писани от самите тях; полици; завещания; списъци на арендатори; нотариални актове за собственост; кучата и котки; пръстени от ръцете си, ….

– Но това е било много жестоко, – поклати глава, като някой възрастен човек, малкият Румен. – Хайде за предметите как да е, но защо е трябвало да горят и животните?

– Но знаете ли кое било най-лошото? – попита Димитър.

– Кое? – децата любопитно ококориха очи.

– Те хвърлили в огъня огледалата, – каза Димитър. – А когато огледалата се стопили в огньовете, се прибрали в празните си домове и легнали на пода, защото били изгорили леглата си.

– Навярно като са станали на другия ден, телата са ги болели, защото са спали на твърдо, – засмя се Мая.

– Да, на сутринта, когато станали нямали на какво да сложат закуската си, защото масите били нацепили, за да има дърва за кладата.

– Навярно и столове са последвали масите, – засмя се Мартин.

– Те отишли за подпалки, – каза Димитър. – Интересното е, че и хляб нямали.

– Какво са направили с него? – попита Милена.

– Пекарите хвърлили в огъня нощвите, везните, маята и брашното, – обясни Димитър.

– Тези хора са били луди, – изрази възмущението си Румен.

– Е, най-накрая изтрезнели, – засмя се Димитър, – защото и меховете отишли в огньовете заедно със всичко друго.

– Жалко за огледалата, – въздъхна Мая.

– Огледалата, – изръмжа недоволно Мартин, – те от глупост загубили всичко, а тя огледалата.

– Тя трябва винаги да има огледало, защото е момиче, а момичетата не трябва да бъдат небрежни към външния си вид, – защити я Димитър.

Момчетата вдигнаха рамене, но не казаха нищо. За тях Димитър беше мъдър човек и те уважаваха думите му.

Критиката твърдо се е установила в разговорите на хората. Огромен брой люде лесно си позволяват да изразят своето негативно отношение по всички въпроси.

Хората не се уморяват да критикуват правителството, органите, съседите, ……

Те са склонни да открият недостатъците във външния ви вид, показвайки загриженост за вас, като подчертават вашите кусури.

Когато единственият радостен човек започне да критикува, това говори за лошо състояние на взаимоотношенията.

Човек, който живее при постоянни укори и обиди и не може да се реализира, започва да критикува, за да изправи недостатъците си, като очерня всички и всичко без реална причина.

Ако ви се налага да общувате с вечно недоволен човек, разберете, той вероятно е обиден на живота и се опитва да отреагира, като добавя черни краски на всичко, независимо от това къде се намира. Това е неговия начин да изправи прекършеното си от обида състояние, а именно да обиди събеседника си.

Най-добрата тактика в дадения случай е да не встъпвате в спор с него. Обективност от негова страна няма да получите. Инатът му няма да позволи да приеме вашата гледна точка, дори и да приведете неоспорими аргументи.

Когато ви приближава неприятен събеседник, не се мръщете. Помислете за това, че и вие сте също нечий събеседник.

Нашето отношение към околните, нашето недоволство и раздразнение от тях е следствие на нашето собствено състояние. Колкото по-неудовлетворени се чувстваме, толкова сме по-груби и нетърпими към хората.

За всеки наш недостиг ще се намери чуждо неприятно поведение, но чуждата нереализираност не може да не отблъсква.

Когато правилно разберете потребностите си, вие ще балансирате вътрешното си състояние и тогава трудно ще бъдете разклатени от чуждия негативизъм.

От тук и извода: Повече търпение и по-малко раздразнение.

Колкото по-добре разберете своето и чуждото състояние, толкова по-качествено и приятно ще бъде вашето общение с другите.

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Двама пътника се отбили да гостуват в едно село. Изведнъж се разнесъл вик:

– Пожар!

Единият от пътниците бързо станал и побързал да помогне, а другият го дръпнал за ръката и му казал:

– Защо да си губим времето? И без нас ще има достатъчно хора, които да се притекат на помощ. Това не е наша работа, това са чужди хора.

Но първият не слушал и хукнал към горящия дом. Вторият без да бърза излязъл и гледал от далече, какво ще стане.

Около горящия дом стояла майка. Тя плачела и отчаяно викала децата си.

– Хора, кой ще спаси децата ми?

Чувайки тези вопли на скърбящата майка, първият пътник изтичал в горящия дом. Той целият бил вече обхванат от огън. Всички мислили, че непознатия ще загине. Но той скоро изскочил от дома с опърлена коса и две малки деца в ръцете и ги дал на майката.

Така става и в духовния живот. Едни съжаляват за времето, а други казват:

– И без нас ще се притекат много ръце на помощ. Това не е наша работа. Това е чуждо дело.

В същото време хората продължават да умират в огъна на пороците и греха и няма кой да ги спаси.

Къде са Божиите люде, който да ги извадят от този огън?

Хората пишещи реклами и подобни текстове владеят нашите умове, нападат мозъка, влизат през очите и ушите и поглъщат духовното ни начало. Те са като досадни мухи, налагащи се на човек на улицата като лозунги, понятия и ценности на живота. Такива ежедневно измъчван портативните си компютри, издигайки бизнеса към следващата планината от нови продукти и марки. Те населяват това информационно пространство, с псевдосъщности, които не съдържат никаква обоснована стойност. Изкушават ни, развращават и ни променят. Преработват ни и ни връщат обратно. Принуждават ни да се движим с ококорени очи в супермаркетите, прилепват ни към екраните, вкарват ни в заеми и кредити, приспивайки ни. Демони с една дума казано.
Ако се вгледаме по на широко, самите писачи на такива реклами са зъбците на консуматорското общество и като креативни хора се различават от обикновените граждани само по спецификата на тяхната работа. Но работата им е на наемник и те също, като всички, трябва да се борят за парчето хляб. И в тази надпревара, нима е нужно да се замисляш за последиците от своите действия! Звучи добре като извинение.
Обществото като саморегулираща се система трябва да развива защитни механизми срещу инфекцията от реклама, както и срещу език спрямо потребителя. Кой ще защитава и ще влезе в битка за него? Отговорът е очевиден. Други творчески, креативни люде и хора на изкуството.
Ето това е, демоничния писач на текстове в целия си блясък: остри уши, безумни очи и светкавиците между пръстите му. Талантливи писатели вече не трябва да си измисли свои собствени светове, в които да потапят четящия. Сега имаме много по-мощни инструменти, покваряващи човешките души – копиратър, бизнес и реклама. Това са трите стълба, на които се опираме днес. Колко дълго ще трябва да чакаме момента, в който терминът „лице“ завинаги ще се превърне в „клиент“, а мозъците ни да бъдат пъхнати в някакви кутии? Кой знае!