На цветомузикалните фонтани изхвърлящи струи вода вертикално от върха на различни височини в наше време никой няма да учуди. Такива има в много градове.

Но цветомузикален дълъг мост, приличащ на гигантски водопад, може да видите само в южнокорейския град Сеул. Мостът романтично е назован „Лунна дъга“.

Неговата дължина е точно 1140 метра.

Разбира се, в света има много дълги мостове, но сеулският е попаднал в книгата на рекордите на Гинес като мост фонтан, с биещи струи от двете страни. Такъв никъде няма да видите.

Официално съоръжението е било открито през пролетта на 2009 г. В моста са монтирани 38 много мощни електрически помпи. Всяка минута разходът на вода падащ от двадесет метра е равен на 190 тона.

Допълнителното осветяване на водата се осъществява с разноцветни огромни светодиодни лампи прожектори яркостта и цвета, на които се сменят в такт с музиката.

Мостът фонтан е особено красив в лунна нощ. Осветените струи вода, които под напор изригват с шум хоризонтално и надолу, създават лунна дъга от двете страни на моста.

Картината е невероятна и завладяваща. Танцуващата вода създава илюзия на фона на града за фантастично присъствие на планета някъде в други светове.

В шведския град Малмьо през 2006 г. е поставена огромна „говореща“ лампа с абажур на площада.

На Рождество тази уникална лампа стои на площад Лила Торг.

Лампата е наречена говореща, защото тя наистина може да отговаря, но само на шведски език.

Височината ѝ е колкото един двуетажен дом.

Първите абажури са се появили в Париж в края на XVII век. Те не светели с по-слаба светлина, но били снабдени със специални отражатели, които насочвали светлината надолу.

Оказва се, че абажурите са се появили като елемент на улична лампа, а не на настолна такава.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Вие сте влезли в тъмна стая.

В нея има газов котлон, керосинова лампа и свещ.

В джоба си имате кибрит с една клечка.

Какво ще запалите най- напред?

Не е трудно за досещане нали?

Тъй като задачата е логическа, с нея можете да изпробвате съобразителността си.

Отговор: акчелк атанетирбик.

Един от номерата на повечето от жените е, че уж не забелязват впечатлението, което правят на другите. Една от тях бе Надя. Тя имаше много „номера“, но накрая човек започва несъзнателно да вярва в нейната естественост и непосредственост.

Надя успяваше да внуши на всеки необходимите мисли, така че да постигне, това, което си е наумила. Гласът ѝ беше хипнотизиращ. Тя говореше уверено и убедително. Думите ѝ се лееха като ручей.

Отгоре на всичко пееше много хубаво. Когато я молеха да изпее нещо, казваше:

– Гласът ми не е нещо особено, но пея от сърце.

Почти нямаше песен, чийто думи да не знаеше. Когато се мъчеха да си спомнят за някой позабравен текст, все тя се сещаше.

Характерно за Надя бе, че обичаше да прави обобщения:

– Жените със сведени клепачи са потайни. Те са като лампа с подрязан фитил. Ако те погледнат, карат душата ти от вътре да пламне.

За друга подигравателно ще подхвърли:

– Ниска е като храст, но има още много под земята.

Ако разговаряше с такава жена казваше:

– Не я гледайте, че е такава мъничка! Такива лесно се носят. Те най-добре оценява мъжките прегръдки.

Един път казваше едно, друг път друго, но хората я оправдаваха помежду си:

– Няма значение, че това, което казва може да не е вярно, по-важното е хората да са щастливи. Пък и някои истини могат да ти вгорчат живота.

За личния ѝ живот никой нищо не знаеше. Хората охотно споделяха своите мъки и терзания с нея, но за своя живот тя не говореше.

Край нея бе винаги шумно и весело. Доброто ѝ настроение се предаваше на околните, а смехът ѝ бе заразителен. В нейно присъствие животът ставаше по-лек, за това навсякъде бе желан гост.

Лесно се сприятеляваше, намираше теми за разговор със всеки. Винаги вървеше усмихната  и човек не можеше да не ѝ отговори със същото.

Накратко казано Надя беше пълна с живот.