Станимир и Михаил бяха добри приятели. Въпреки, че Михаил беше пет години по-голям от Станимир, това не пречеше на дружбата им.

Днес отново бяха в парка и тихо разговаряха.

– Не мога постояно да греша и другите да ми се подиграват,- тъжно каза Станимир.

– За да има промяна на живота ти, освен желание е необходимо и още нещо, – каза Михаил.

– И какво е то? – недоумение се изписа на лицето на Станимир.

– Представи си, че на едно дърво са кацнали пет врани, – започна Михаил загадката си. – Три от тях решили да отлетят, колко врани са останали на дървото?

– Две, – бързо отговори Станимир.

– Грешиш, – засмя се Михаил, – останали са пет. Това, че три от тях са решили да полетят, не означава нищо, до момента, когато наистина го направят.

Станимир разрови с върха на обувката си пясъка под краката си. И този път бе надхитрен. Но Михаил не целеше да огорчи приятеля си.

– Хората, които имат намерение да направят нещо, се различават от тези, на които и през ум не им е минавало това, но замисъл без реални действия, е обида за тези, които очакват от теб най-доброто.

В главата на Станимир изникнаха хиляди извинения, с който обикновено се оправдаваше:

– Щях да изхвърля кошчето, но ….

– Исках навреме да свърша това, но ….

– Щях да се прибера на време, но ….

Станимир се оправдаваше, че е имал намерение, но не му бе стигнала воля да го направи, а това съвсем не говореше в негова полза.

– Мисля, че разбрах, какво искаш да ми кажеш, – каза Станимир изпълнен с решителност.

– Докажи го, – предизвика го Михаил.

– Скоро ще чуеш за това, – усмихна се с ентусиазъм Станимир, – не се съмнявай в това.

Виктор беше голям пакостник. Той седна на масата, за да напише писмо до Бога.

Наближаваха празници, а и той като всяко момче искаше да получи нещо, но не какво да е.

Започна бавно да изписва буквите върху листа:

„Мили Боже, тази година аз се държах добре …..

Виктор се замисли малко. Осъзнаваше, че лъже, за това смачка листа и го хвърли в кошчето. Взе нов лист хартия и отново започна да пише:

„Мили Боже, през тази година аз се държах добре почти винаги …..

Виктор отново се замисли и смачка листа. Огледа се и забеляза, че майка му не е в стаята. Тогава взе статуетката на Дева Мария, скри я в една голяма кърпа и отново седна на стола да пише:

„Мили Боже, ако искаш още веднъж да видиш майка Си …..

След това започна да описва какви подаръци желае с надеждата, че неговият „шантаж“ ще успее.

Бистра смачка салфетката и се прицели с нея в кошчето за боклук. Обърна се към Костадин и очите им се срещнаха. Бистра първа отмести поглед и попита:

– Били ли сте някога женен?

– Не, – спокойно отговори Костадин, като внимателно я наблюдаваше.

– А защо не сте се оженили? – продължи настойчиво Бистра.

– Първо учех,а после не срещнах подходящ човек.

Бистра кръстоса крака и продължи разпита:

– А били ли сте някога влюбен?

Въпросът бе неприятен за Костадин, но той се насили и каза:

– Няколко пъти.

– А наскоро? – очите на Бистра сякаш проникваха в него.

Костадин се почувства някак неуверено:

– Не, – замисли се и продължи, – може би да. Почти може да се каже да.

Бистра вдигна вежди. После тихо и настоятелно добави:

– И защо се колебаете толкова?

– Опитвам се да реша, – отговори Костадин с колкото се може по-спокоен тон.

Той имаше чувството, че разговаря с див елен или друго животно, което внезапно може да се подплаши и да хукне.

Костадин протегна ръка, но не я докосна. Вгледа се надолу по пътеката, след това вдигна поглед към хората, които се разхождаха наоколо. Децата шумяха и караха колела.

Целувката ѝ го изненада. В началото осъзна само, че лицето ѝ се приближи до неговото. Целуна го нежно и неуверено.

Костадин се поизправи, обхвана с двете си ръце главата ѝ и отвърна на целувката ѝ, като внимаваше да не я изплаши. Сърцето му силно блъскаше в гърдите.

След няколко минути те се отдръпнаха един от друг. Бистра се облегна на рамото му и се разплака без звук. Той я притисна до себе си и тя се успокои.

Разделиха се с една по-страстна целувка и всеки си тръгна по своя път.

Тогава я чу да му казва съвсем тихо:

– Извинявай! …..Още не съм готова за това.

Но Костадин беше търпелив и щеше да чака. И когато тя стане готова щеше да ѝ каже:

– Знам, че сърцето ти е разбивано много пъти. Разреши ми да го изцеля и ощастливя…..

Татяна работеше от 6.00 до 8.30 на една работа, от 9.00 до 18.00 на друга работа. От 18.30 до 22.30 бе нейното време за учене и само в обедната почивка и за сметка на съня извършваше домашните си задължения.

Веднъж тя прибяга по време на обедната си почивка до дома си. Сложи тенджерата с яденето на котлона, за да се претопли и изтича в двора да изнесе боклука от кошчето.

Но когато се върна обратно до дома си, тя не можа да влезе, вратата се бе хлопнала, а тя е масивна, старинна и голяма. Бравата ѝ е единствена и неповторима.

Таня се разстрои. Обедната почивка скоро ще свърши, а тенджерата е на котлона.

Таня започна да блъска с юмруци по вратата, да натиска с рамо, но резултат нямаше.

Вратата може само да се взриви, за да се отвори.

Таня стои ядосана и объркана…. Няма изход!

За минута се облегна безпомощно на стената. И изведнъж я осени …..

– Колко съм глупава! Нима добри дела можем да направим с озлобено сърце?

И без да има някаква надежда, вдигна ръка и леко почука на вратата …. И вратата се отвори.

Таня не разбра как стана това. Вратата не можеше да се отвори с никакви атаки или манипулации.

…. Даже и в малките неща Бог е с нас! И Неговата намеса е голям дар за нас.

Времето беше хубаво и Диди реши да се поразходи. Качи малката си дъщеричка в количката и хайде навън.
Влезе в близкия магазин, хареса си едно малко детско гърне за изхождане и си го купи. То беше без опаковка, Диди го сложи на решетката под количката и продължи разходката си.
Попадна на пържени картофки, които се продаваха направо на улицата. За тях Диди умираше много, родителите си би продала за да си хапне от тях, шегувам се.
Купи си. И къде да ги сложи сега? Чантата ѝ е малка, да ги държи в ръка  и да бута количката е неудобно. Без много да му мисли ги сложи в новото гърне. Купи си и пепси и се насочи към близкия парк.
Там си избра пейка и седна. Дъщеричката ѝ спи. Диди извади гърнето, отвори шишето и започна да си похапва картофки и да си пийва пепси.
Изведнъж тя забеляза, че в напрегнато мълчание я наблюдават група момчета. Но веднага се досети защо.
Представете си следната картина. Млада майка, прилично облечена с количка седи на една пейка. От гърне за изхождане вади нещо жълто кафеникаво, похапва от него и от време на време си пийва пепси. Диди разбра какво става, но не реагира.
Дояде картофките, стана и мина с количката покрай момчетата. Изхвърли празната бутилка в кошчето за боклук, а момчетата я гледаха втренчено, не могат да откъснат очи от нея.
Тогава Диди каза високо:
– Ех, момчета, обичам толкова много пепси, че с него мога да изям какво да е лайно.