Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Донка бе стриктна във всичко, което правеше, дори спазваше ограниченията на скоростта, когато караше колата си. Често я задминаваха по-нетърпеливите.

Свиреха ѝ с клаксони, а после бързо профучаваха край нея. Случваше се някой да ѝ се изплези или да ѝ направи знак с ръка, че е ненормална.

Една сутрин зад нея се движеше полицейска кола. Тя бе спокойна, защото спазваше правилата.

След няколко минути заедно с още една кола тя спря на знак“Стоп“.

Другият шофьор погледна в огледалото си и видя полицая. След малко мъжът, Донка и полицейската кола се движеха много по-бавно, отколкото изискваше ограничението.

– Колко сме примерни, – усмихна се Донка.

Към групичката се присъединиха още двама шофьори. Донка забеляза как мъжете бързо си закопчаха коланите и си прибраха мобилните телефони.

– Май доста напечено стана, – каза саркастично Донка. – Присъствието на полицаи им действа доста вразумяващо. Тези, които по принцип шофират безразсъдно, станаха кротки агънца и сега смирено следват правилата по пътя.

Донка дълго следеше след това, как необуздани шофьори при вида на полицейската униформа ставаха мирни, хрисими, същински божи кравички.

– Ако следвам Божиите заповеди – каза си Донка – и живея според законите приети от държавата ми, може би другите ще последват примера ми. Колко много ми се иска животът ми да бъде едно живо свидетелство за Исус на работното място, в къщи и навсякъде, където отида.

Тя въздъхна дълбоко и продължи:

– Ако аз правя нещата по правилния начин и някой последва примера ми, той ще се приближи повече до Христос.

Археологът наблюдава строителните дейности върху исторически терени.

Веднъж наблюдавах разкопките в централната част на града. Когато дойде време за обяд, всички машини спряха. Тъй като бях свикнала с шума, настъпилата тишина бе изненадваща за мен.

Изведнъж чух автомобилите, клаксоните им, църковната камбана в далечината…. Колко ли поколения бе призовавала тя? Колко хора са отивали на църква, когато а чуели нейния звук?

Тишината ми даде възможност да чуя камбаните. В този шумен свят ние се нуждаем от тишина, за да чуем Бога.

Когато сме изплашени, търсим място, къде да се скрием, но ако слушаме внимателно, в тишината ще чуем Божия глас, Който ни призовава да оставим страха и да поемем по пътя на служението.

Господи, упокой сърцата и умовете ни, за да чуем Твоя глас и да отидем там, където ни изпращаш.

Децата играеха на улицата и вдигаха страхотен шум. Клаксони се надпреварваха на натовареното шосе. На телевизора говорителят съобщаваше днешните новини.

Григор влезе в стаята погледна очакващо сина си и попита:

– Какъв искаш да станеш като порастнеш?

– Искам да работя в полицията, – възторжено и с блеснали очи отговори Огнян.

– Полицай?! – лицето на Григор почервеня, а очите му едва не изкочиха от орбитите. – Ти да не си полудял? Навярно се шегуваш.

Огнян отдавна мечтаеше за това. В мечтите си бе виждал как спасява хора, залавя престъпници, помага за откриването на истината, ……

– Искам да стана детектив. Имам голямо желание да помагам на хората.

Григор снисходително се усмихна, той смяташе, че синът му е много малък и още не разбира съвсем нещата, затова толкова лесно се е заблудила детската му душа.

– Знаеш ли колко взима един полицай? Как ще издържаш семейство с такава заплата?

– Ще се справя. Освен това не желая да се женя. Полицейската работа е много интересна. Ще разкривам престъпления и убийства. Знам, че в това ще бъда много добър, – уверено каза Огнян.

– Това е глупава идея, – махна с ръка Григор. – Ченгетата нямат пари, за това всеки може да ги купи. Нима не си чул, че си докарват нещо от страни. Шайка рушветчии.

– Но, татко, ……

– Ти си твърде умен, за да станеш един от тях, – Григор впери невиждащ поглед в прозореца и добави. – Виждам те като човек, които притежава най-малко един милион долара или евро.

– Не, татко следователите са страхотни, защо ги оченяш толкова много, – възпротиви се Огнян.

– Ти ще се захванеш с бизнес, ясно ли е, – викна Григор – и не какъв да е бизнес. Ти си млад човек и ако се ориентираш добре, ще можеш да печелиш по милион на година.

– Тук не става въпрос само за пари, – възмути се Огнян. – Освен пари в този живот има и други неща ….

Григор замахна и ударът му попадна върху ухото на момчето. Това беше доста неочаквано за Огнян.

– Какво знаеш ти за парите? – Григор изригна като вулкан. – Нищо. Парите са единственото нещо, което има значение. Парите са на първо място. След това вече ще мислиш за жена, семейство, приятели, …. Щом си мой син, няма да ставаш никакъв си следовател. Ясно ли е?

– Да, – едва изрече Огнян.

– А така те искам, моето момче. Сега ми кажи какъв ще станеш като порастнеш?

– Бизнесмен, – но като си спомни за плесницата, се поправи, – искам да кажа банкер.

– Какъв банкер? – попита бащата с гордост, защото смяташе, че синът му е възприел правилно урока, който му даде.

– По инвестициите, – смънка Огнян.

– Браво, моето момче, – Григор потупа сина си по рамото. – И никакви полицаи и следователи в главата ти, разбрахме се нали?

И без да дочака отговора на Огнян, Григор усмихнат напусна стаята.

Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….