Генади много се дразнеше, когато баща му Добри му правеше забележки и то за дреболии.
– Защо не си изключил лампата в тоалетната, като си излязъл?
– За кого работи телевизора, като няма кой да го гледа?
– Не ти ли направи впечатление, че е паднала кутията от скрина? Защо не си я вдигнал тогава?
Генади, докато беше по-малък мълчеше и поправяше грешките си, но сега той бе вече млад мъж и забележките на баща му идваха в повече.
Един ден Генади бе повикан на интервю.
„Щом си намеря работа, – помисли си младия човек, – веднага ще се махна от баща ми. Дори ще замина някъде надалече, за да не слушам постоянните му забележки“.
Добри се радваше, че синът му ще отиде на интервю, но и бе малко притеснен за него, за това започна веднага да го съветва:
– Смело отговаряй на въпросите. Дори да не знаеш отговорите, дръж се уверено.
Скоро Генади пристигна на мястото, но в двора нямаше никой. Външната вратата зееше широко отворена.
Той приближи и забеляза, че долу на вратата се опираше малко парче и за това не можеше да се затвори. Протегна ръка и извади топче потъмнял стиропор.
След това притвори вратата и влезе в двора. Там имаше много красиви цветя.
Изведнъж погледът му бе привлечен от маркуч, който бе прикрепен към чешмата. От него продължаваше да тече вода, която не поливаше, а наводняваше пътеката.
– Изглежда някой е забравил да го премести, – каза си Генади.
Той насочи маркуча към цветята и продължи напред.
Приемната беше празна. На стената висеше лист хартия, който показваше къде да отиде. Генади го прочете и тръгна нагоре по стълбището.
– Вече е 10 часа и тук е достатъчно светло, а още не са изгасили лампите, – каза си тихо младият човек.
След това се засмя, като се сети за баща си и си помисли: „Започвам да мърморя също като него“.
Когато стигна до ключа, той просто го щракна и лампите изгаснаха.
Голямата зала на горния етаж беше пълна с хора. Като ги видя колко са много Генади се стресна:
„Голям е наплива, дали изобщо ще стигне ред до мен“.
Забеляза голямата врата, в която влизаше наперен всеки от кандидатите, но излизаше омърлушен.
Генади седна на един от столовете по към края, като преди това изключи лампите в залата, които вече не бяха нужни, защото дневната светлина, която нахлуваше през прозорците бе достатъчна, за да освети помещението.
Тъй като бе седнал накрая, Генади не можа да поговори с никой от интервюираните. Нямаше представа какво става вътре. Искаше да се осведоми дали са избрали някого, но така и не получи информация за това.
Дойде и неговия ред. Притеснен и развълнуван Генади прекрачи прага и застана пред трима мъже, които седяха зад една дълга маса покрита с червена кадифена покривка.
Единият от комисията взе документите и без да ги погледне попита:
– Колко скоро можете да започнете работа при нас?
„Това някакъв хитър ход ли е“ – помисли си с ужас младият мъж.
– Не се притеснявайте, – каза човекът от комисията. – Тук не задаваме въпроси, защото е трудно да се определят възможностите на човек само от няколко отговора. За това решихме да наблюдаваме хората, когато идват. За целта сме поставили камери навсякъде.
Генади се опита да си спомни какво е правел, докато влезе в тази стая, но всичко му се бе изличило от главата.
– Само вие се наведохте и махнахте стиропора, за да се затвори външната врата, – продължи мъжът. – На никой не му направи впечатление, че водата от чешмата върви напразно, нито, че не са изключени лампите, въпреки, че навън бе светло. И за това нашият избор се спря на вас.
Колко често Генади се ядосваше на баща си, че изисква от него ред, а сега благодарение на тези бащини забележки, които бяха изградили у него съответни навици, му помогнаха да започне работа, която много искаше.
Когато излезе от фирмата, младият мъж вървеше по улицата, усмихваше се и тихо шепнеше:
– Благодаря ти, татко!
