Отдел кадри. Началникът на отдела е напълно плешив и без уши.

В този ден се провеждаше интервю за прием на работа.

Идва първият кандидат. Започва да говори за себе си, но не може да се въздържи и започва да се смее. Естествено, той е изгонен.

Със следващият кандидат се случва съвсем същото.

Влиза един християнин. Започва да разказва за себе си, спокойно гледа началника в очите. Никакъв признак на смях. Държи се съвсем прилично.

Началникът не издържа и попита:

– Вие нищо особено ли не забелязвате в мен?

– Е, разбира се!Вие носите контактни лещи. Ако имахте уши, щяхте да носите очила….

През 1974 г. американският професионален баскетболист Пит Маравич казал в едно интервю:

– Не искам да играя в Национална Баскетболна Асоциация 10 години, а на 40 да умра от инфаркт.

Но въпреки всичко това станало.

През 1980 г., 10 години след старта на кариерата на Маравич в Национална Баскетболна Асоциация, напредването и издигането му в баскетбола, трябвало да приключи поради някаква травма.

А през 1988 г., когато Пит станал на 40 години, той починал от сърдечен удар по време на игра с приятели в спортна зала.

Конкуренцията е нещо естествено, но често е непродуктивна.

Когато завиждаме на някого или се опитваме да се съревноваваме, ние взаимодействаме не с реален човек, а с неговата проекция в нашите представи, която е крайно субективна и далече от истината. Особено ако завиждаме на някого от социалните мрежи.

Ако се съревноваваме със себе си, това винаги ни гарантира движение напред.

Определете и формулирайте три свои силни страни, които околните непременно трябва да забележат и запомнят при среща с вас, независимо дали това е лично или виртуално. Добре е това да бъде нещо лично, което притежавате, така че да не създавате нещо изкуствено.

Например, такива качества като креативност, умение за общуване и харизма. Нека те станат ваши козове по време на интервю, в социалните мрежи, …

Или искате да направите впечатление на човек, които винаги ума много идеи. Публикувайте на ваша интернет страница или някъде в социалните мрежи това, което ви вдъхновява, цитати, които ви мотивират, интересни статии, идеи за дизайн, …

Тони работи като шофьор на автобус в града. Точно при него се качи мъж с момче на три години. Детето крещеше и плачеше, като се опитваше да се отстрани от мъжът. На Тони това му изглеждаше много подозрително.

Шофьорът се вгледа внимателно в лицето на момчето.

„Това не е ли детето, което показват и търсят от полицията, – помисли си Тони. – Скоро това момче е било откраднато от библиотеката“.

Тони спря автобуса и попита пътниците:

– Някой от вас да е виждал една изгубена раница?

Това за загубената раница сам го измисли. Тони обходи автобуса. Спря пред плачещото момченце и го огледа внимателно.

„Точно така, – помисли си Тони, – детето е в сини панталонки и червени джапанки“.

Докато се връщаше обратно в него вече нямаше никакво съмнение. Тони изпрати бързо съобщение по телефона си до полицията.

Когато автобусът спря на следващата спирка, полицаите чакаха престъпника с белезници.

Благодарение на навременната намесата на шофьорът, се избегна лошото, което можеше да се случи на това момченце. За радост на всички детето бе върнато на родителите му.

Един журналист взе интервю от Тони. На шофьорът бе зададен следния въпрос:

– Защо постъпихте така? Не беше ли много рисковано, особено за вас?

– На мястото на това момченце можеше да бъде и моя син, – отговори Тони. – Направих това, което би направил всеки баща.

Мина Павлова е собственик на ресторант. Въпреки кризата бизнесът ѝ вървеше. Не че нямаше конкуренти, но винаги се стараеше клиентите ѝ да бъдат доволни, но не беше само това.

Веднъж тя видя възрастна жена да рови в кофите за боклук. Сърцето ѝ се сви от болка.

„Колко е тъжно всичко това, – помисли си Мина – тази възрастна жена сортира боклука, за да намери нещо за ядене“.

Тогава ѝ хрумна интересна идея.

Тя постави на тротоара пред ресторанта си хладилник. В него постави храната, която оставаше неизползвана, след затварянето на ресторанта.

– Нека всички, особено бездомните и бедните, да идват тук, да отварят хладилника и да се хранят с каквото си изберат, – каза Мина.

И всичко това бе съвсем безплатно.

Така се появи хладилникът или, както го нарекоха „вълшебния шкаф“ на тротоара. Той беше винаги пълен и отворен за всички в определени часове.

И това не беше всичко. Новината за щедростта на Мина се разпространи много бързо.

Посетителите на ресторанта, когато разбраха за инициативата на Мина, започнаха да плащат за излишните порции, които вечер се оставяха в хладилника за всички гладуващи.

Мина в интервю с един журналист каза:

– Без пари можеш да останеш, но от храна се нуждае всеки. Глупаво е да изхвърляме излишната храна, по-добре да я споделяме с другите.

Мисля, че това е отлична идея. Хубаво е човек да знае, че в света има и такива хора.