Петър Ненов бе много притеснен.Трябваше да направи своя избор.

– Ако работя от в къщи, на практика мога да стана от леглото и да бъда на бюрото си, – каза си той.

Внезапно от близкия килер изскочи петгодишният му син и го атакува с новия меч, който му бе купил.

– Все пак офиса има своите предимства, – вдигна вежди Петър, след като се бе съгласил да бъде там.

Тогава непознат колега нахлу в стаята и попита:

– Дони, гледа ли снощи играта? … Господи! Чакай , ти не си Дони …

Най-накрая Петър се заключи в банята в апартамента си.

Въпреки че звукът от тропащи крака, тичащи напред-назад по коридора, звучеше като лудница, Петър поне беше спокоен.

Накрая той установи:

– Наистина, няма значение къде ще бъда. И на двете места не мога да свърша нищо.

Хендли Пейдж беше велик пионер в света на авиацията. Той бе изобретил редица самолети. Неговата компания бе допринесла много за развитието на авиацията.

Един ден Хендли летеше с един от най-добрите самолети през безплодните пустини на Близкия изток.

Голям плъх бе пропълзял в товарното отделение зад пилотската кабина преди излитане, привлечен от миризмата на храна.

Когато самолетът се издигна на няколко хиляди фута във въздуха, Пейдж чу звук на гризане.

– А, не. Само това не, – сърцето му заби силно от притеснение.

Хидравличните тръбопроводи и контролните кабели минаваха през цялата товарна зона.

– Само едно гризване на кабел – въздъхна ужасен Хендли – и самолета може да излезе от строя. … Сам съм. Не мога да оставя контролерите, за да се справя с неканения гост.

Страхът го овладя:

– Мога да кацна, но при сегашната надморска височина, няма време да се спусна безопасно. Ако успея да се приземя, докосването на несигурния пустинен пясък е рисковано, а шансовете да излетя отново са много малки.

Нямаше време ….

Изведнъж той си спомни информация, която някога бе смятал за дреболия:

– Разбира се, – възкликна Хендли, – плъховете се нуждаят от повече кислород, за да оцелеят, за разлика от хората. И кислородът става рядък с увеличаването на надморската височина.

Пейдж издигна самолета по-високо в небето. След няколко кратки мига гризещият звук спря.

Когато се приземи след няколко часа, той откри мъртъв плъх, лежащ точно зад пилотската кабина.

Сатана не може да се справи с Божията истина. Неговите лъжи и тъмнина ще се разтворят в светлината на Божието присъствие.

Изкачете се по-високо и се издигнете в небесата, докато преориентирате мисленето си с Божието.

Въздухът може да е малко разреден, ако не сте свикнали да ходите там. Но вървете, защото Духът ще ви държи, докато се приспособявате.

Продължете да се изкачвате, като повтаряте истината отново и отново, докато онзи плъх – сатана и емоционалните крепости, които ви смущават, не паднат и умрат от липса на въздух.

Когато го направите, ще дишате свободно.

Вечер, но прекалено тъмна. Облаци затуляха небето и не се виждаха луната и звездите.

Слави седеше в любимия си фотьойл и се чувстваше самотен. Той бе тъжен заради проблем, който не бе споделил с никого.

Изведнъж си спомни въпросът, която бе чел в една книга:

„Ако дърво падне в самотна гора и няма никой наблизо, който да го чуе, то издава ли звук?“

Това бе породило много философски дебати, но отговор нямаше.

Слави се усмихна и попита:

– Когато никой не чува вика ми за помощ, Бог чува ли го?

Спомни си за един от псалмистите, който бе изправен пред заплахата от смърт и победен от страдание, как се бе почувствал изоставен, но въпреки всичко бе извикал към Бог, защото знаеше, че Господ слуша и ще му помогне.

Когато никой не знае нашата болка, Бог я знае. Когато никой не чува виковете ни, Той ги чува.

Знаейки, че Бог ще ни покаже Своята любов и защита, ние можем да сме спокойни в трудните моменти.

Можем да имаме мир, укрепени от увереността в Божието присъствие и помощ.

Отговора на въпроса на Слави, дали Бог го чува, е да.

Божията помощ и присъствие е нашата почивка.

Грижата за болните бе винаги основна задача на Милена. Тя участваше в група, която правеше опити да помогне на пациентите в интензивните отделения да спят по-спокойно.

Те наблюдаваха какъв е ефекта от сънотворните средства върху тестваните субекти. Променяха средата, в която бяха болните, като симулираха ярко или по-слабо осветление. Включваха аудио записи или устройства издаващи различни звуци, дори пробваха с говорещи медицински сестри.

С направените изводи Милена бе съгласна.

– Маската за сън и тапите за уши, подобряват почивката на болните, но все пак при пациентите в интензивното отделение, трудно се постига спокоен сън.

Някои от групата се питаха:

– В този размирен свят може ли да се намери време и място за почивка?

Милена бе убедена в едно и го сподели с колегите си:

– Мир имат тези, които се доверяват на Бог, независимо от обстоятелствата.

– Господ, друго не знаеш ли? – възрази Пламен.

– Само Той може да осигури мир и почивка за всеки днес.

– Да, да, религиозни мъдрости, – присмя се Румен.

– Можем да си почиваме с увереността в Неговата любов и сила, независимо какво се случва около нас, – твърдо заяви Милена.

Повечето от групата вдигнаха безразлично рамене, но имаше и такива, които се замислиха над думите ѝ.

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.