Петър и Добри бяха приятели. Те учеха в един и същи колеж.

Петър не беше християнин, а Добри се водеше за такъв.

Един ден Петър каза на приятеля си:

– Можеш да ходиш на църква, но си агностик.

– Какво имаш предвид? – заекна Добри.

– Просто гледам какво правиш, – отговори Петър. – Изглежда не прекарваш времето си в неща, които другите християни правят и със сигурност извършваш други, които те никога не биха направили.

Добри се изчерви, но не каза нищо, а Петър довърши обяснението си:

– За това предположих, че не си сигурен в какво точно вярваш. Следователно си агностик.

Никой не може да надникне в сърцата на другите, но действията го разкриват.

На Добри не беше лесно да се изправи пред сигурно доказателство за неговото неверие.

Бог използва Петър, който не Го познаваше, за да върне обратно към Себе Си Добри.

Ако сте християнин, животът ви ще предостави ли доказателства в подкрепа на това?

Животът на Иван излезе извън контрол заради тежко предателство.

Той трябваше да направи избор:

– Да прекратя взаимоотношенията или да обичам някого, на когото не му пукаше изобщо за болката, която ми беше причинил, с никакви изгледи за разкаяние или разрешение на проблема.

Иван разбираше, че му е нужна мъдрост от Бога. И Господ му откри сърцето на предателя му.

– Този човек е наранен, затова наранява другите, – осъзна Иван. – Навярно е объркан и не знае как да се справи и накъде да го насочи, затова си го е изкарал на мен.

Нещо странно се случи с Иван. Той се концентрира върху сърцето на предателя, а не върху поведението му и стана по-чувствителен.

И Иван реши:

– Важното е не , че съм бил наранен, а да обичам предателя в болката му.

Да обичаш като Исус е животопроменящо. Това е любов, която мисли за вечността. Тя е риск, но такъв, който си заслужава!

Стефка плачеше. Тя седеше пред интензивното отделение на болницата. Страхуваше се за двумесечното си бебе. Белите му дробове бяха пълни с течност.

Лекарите ѝ бяха казали:

– Правим всичко възможно, но не даваме никакви гаранции.

Когато бе най-отчаяна, в главата ѝ премина изненадваща мисъл:

„Пей!“

– Как мога в това положение да пея, по-скоро ми се плачи, – изстена Стефка.

Въпреки това тя пусна по телефона си хваление, песни за поклонение на Бог. Това ѝ помогна през следващите три дни, който прекара в болницата.

В тези песни тя намери надежда и мир.

И Стефка разбра:

– Хвалението на Бога чрез песен не променя Него, а мен.

Въпреки че може да е трудно да хвалим Бог в болезнени моменти, това може да доведе до изменение в самите нас.

От отчаяние към надежда, от страх към вяра.

Малкото бебе бе възстановено по Божия милост.

Въпреки че не всички предизвикателства в живота ще завършат така, както се надяваме, Бог може да ни промени и да ни изпълни с нова радост, докато Му се покланяме дори в болката си.

Момчил сумтеше и мърмореше недоволно:

– Вече на нищо не вярвам.

– Чакай, поспри! – скастри го Недю. – Когато сядаш на стол, ти вярваш, че той ще те издържи. Сядаш в колата си, завърташ ключа и вярваш, че ще запали. Отиваш в магазина и вярваш, че все още има стока по рафтовете…… Уверени сме, че тези неща продължават да съществуват поради опита, който сме придобили.

– Ами ако стола се счупи, – присви очи Момчил, – колата не запали и продуктите в магазина внезапно изчезнат? Тогава надеждата и очакванията ни умират заедно с вярата и сигурността в тези неща.

– Вярата ни може да бъде стабилна и сигурна, защото Божият характер остава твърд, непоклатим и неизменен. Той е същият вчера, днес, ще бъде същият и утре. Когато възлагаме надеждата си на Него, вярата ни също ще остане, сигурна в Неговата неизменна истина и обещания.

Момчил само вдигна рамене и завъртя глава.

Недю не искаше да спре до тук, той продължи още по-силно да наковава:

– Надеждата в Бога е опора на нашата вяра. Системата ни от убеждения регулират нашите емоции.

– Такааа, – въздъхна дълбоко Момчил, – ако искаме да сме емоционално стабилни и сигурни, какво правим?

– Тогава вярата ни трябва да е в Някой, Който също е стабилен и сигурен…..

– Обикновено аз търся сигурност в себе си, – прекъсна го Момчил.

– Усилията ни да се справим с живота сами, ни дава илюзията за контрол, но тя е фалшива и в крайна сметка ще се провалим, – настоя на своето Недю.

– Моята надежда вече е угаснала, – категорично заяви Момчил.

– Защото си я вложил в погрешните неща или в неправилните хора….

– Е, и? – попита иронично Момчил.

– Надеждата не води към разочарование, – плесна с ръце Недю. – За това трябва да уповаваме и да се доверяваме на неизменния характер на Бога, а не на себе си или на определени резултати.

Момчил се усмихна предизвикателно, а Недю още повече настъпи педала на газта:

– Единствено надеждата в Бога, ще ни помогне да продължим напред, когато животът ни се разпадне. Само Той е верен и заслужава доверие. Надеждата в Него никога няма да ни разочарова.

Момчил нехайно махна с ръка, а Недю го предизвика:

– Ще възложиш ли надеждата си на неизменния характер на Бога или ще се опираш на собствените си сили и очаквания?

– Бла, бла …. Бог, – изсмя се Момчил. – Нали Той знае какво желая и искам, защо не го направи?

– Защото не си се обърнал към Него за помощ.

Мина една година след смъртта на един седемнадесет годишен ученик. Той бе посегнал на живота си.

Коя бе причината?

След една година училищното ръководство призна:

– Този младеж бе безмилостно тормозен. Ние като училищни ръководители не направихме нищо, за да го защитим. Не се погрижихме за психическото му здраве.

В училището се ангажираха:

– Да водим борба с бъдеш тормоз над който и да е ученик. И да се погрижим по-добре за психическото му състояние.

Опустошението, причинено от тормоза, е ярък пример за силата на думите.

Езикът има власт над живота и смъртта.

Това, което казваме, може или да привдигне, или да смаже друг.

В най-лошия сценарий жестоките думи могат да допринасят за буквалната смърт, както бе станало в случая.

Всички ние носим отговорност за думите и действията си.

Думите могат да убиват, но състрадателните думи могат да лекуват, превръщайки се в „дърво на живота“ за хората около нас.