Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….

Ако сте направили нещо неподходящо и вредно, заслужава ли да страдате? Ако отговорът е положителен, попитайте се:

„Колко дълго трябва да страдам? Един ден? Една година? До края на живота си?“

Каква присъда ще си наложите? Готови ли сте да престанете да страдате и да бъдете нещастни, когато присъдата ви изтече?

Това ще е отговорен начин да се накажете, защото е ограничен във времето.

Какъв е смисълът да се малтретирате с чувство си на вина?

Ако сте направили грешка и сте наранили някого, чувството ви за вина няма да преобърне станалото по магически начин. То няма да ускори процеса на учене, за да намали вероятността да направите същата грешка в бъдеще.

Другите хора няма да ви обичат и уважават повече, защото се чувствате виновни и се подценявате.

Вината ви няма да ви доведе до продуктивен живот.

До промяна се достига бързо, когато признаете, че е станала грешка и развиете стратегия за коригиране на проблема.

Децата често събират печати, кукли, коли, чипове, карти, но всичко си остава в детството им.

При някой хора с възрастта колекционирането на различни неща се превръща в смисъл на живота им и с това се занимават до края на дните си.

В един белгийски град живее Селин Корнет. Нейното увлечение е свързано с мечета панди.

Всичко започнало през 1978 г, когато съпругът ѝ Андре, донесъл от Италия сувенир.

В колекцията на Селен има около 2200 мечета панди, които тя смята да завещае на болни деца.

Един от студентите на Делфийския университет е разработил чудо машина, която тежи само 4 килограма и може да лети със скорост 100 км/ч.

Основната цел на това устройство е да се спаси живота на хора получили сърдечен удар в градовете, където има много смъртни случаи поради ненавременна помощ.

Това се получава заради задръстванията и натоварения трафик.

Но безпилотният летателен апарат може за броени минути да прелети по въздуха към местоназначението с дефибрилатор, към който ще бъде прикрепена инструкция за употребата му.

Обикновено човек се свързва с оператора на устройството и казва, къде бързо трябва да се изпрати чудният спасител.

Беше горещо, но в Кения  това е нормално. Омар Фарах бе мюсюлмански учител. През деня той хвана автобуса минаващ през Мандера. Вътре в колата бе задушно и горещо, а и пейзажът не предлагаше нищо интересно.

Изведнъж автобусът спря. Пътниците плахо се заоглеждаха през прозорците. Видяха бойци въоръжени с автомати и пушки.

– Това са терористи от групировката „Ал Шабаб“, – каза един от мъжете вперил поглед, изпълнен с ужас, към въоръжените мъже.

Вратата на автобуса се отвори рязко, а от вън прозвуча команда:

– Слизайте!

Хората колебливо запристъпяха и се струпаха пред вратата на автобуса.

Суров мъжки глас изрева:

– Разделете се. Мюсюлманите тук, а християните от другата страна. На повечето от пътниците им трепереха краката и не реагираха.

– Които от вас са мюсюлмани, са в безопасност. Не бойте се, нищо няма да ви направим.

В групата от пътници имаше хора, които не бяха мюсюлмани. Някои от тях наведоха глави.

Омар застана пред групата и твърдо заяви:
– Те са също хора като нас, макар че изповядват друга религия. Ако се отнасяте добре към тях и те ще се грижат за нас …..

Най-близко стоящият до групата терорист кресна:
– Ще ги избием.

–  …. нека живеем в  мир с тях, – довърши фразата си Фарах.

Терористът изгледа малко по-меко Омар и каза:

– Дръпни се от тях. Щом си мюсюлманин няма да пострадаш. Бягай.

– Убийте ни всички или ни оставете на мира, – извика Фарах.

Няколко души го подкрепиха.

Терористите озлобени започнаха да стрелят. Омар прикри с гърдите си християните.

Куршум прониза смелият мюсюлмански учител. Той падна на земята и загуби съзнание.

По-късно бе откаран в една от болниците на столицата. Лекарите цял месец се бореха за живота му, но усилията им бяха напразни.

На гроба на Омар брат му каза:

– Дано смъртта ти, братко, доведе до религиозно разбирателство. Хората трябва да живеят заедно в мир. Нека в Кения всички да живеем като една общност, без да се избиваме.