Петя бе млада майка. Въпреки че бе студентка, тя се грижеше за малката си рожба.

Днес денят бе много напрегнат и натоварен. Петя преспа малката и прибяга до близкия ресторант да хапне набързо.

Близо до входа на ресторанта седеше бездомен човек. Той беше отчаян. За малко бе влязъл в заведението, надявайки се някой от хората там да прояви милост към него и да му дадат възможност да се нахрани. Но никой не се бе отзовал към зова за помощ на този  нещастен човек и той излезе отново на улицата.

Петя не можеше да го подмине, тя винаги се стараеше, с каквото може, да помага на такива хора.

Младата жена влезе в ресторанта, купи храна и чай за мъжа и го покани на една маса вътре в заведението.

Мъжът се засрами от младото момиче и отказа, но Петя настоя и той седна да се храни.

– Какво се е случило с вас? Има ли къде да живеете? – Петя се заинтересува искрено от този беден човек.

Мъжът се трогна, никой до сега не бе му обръщал внимание, а тя … такова красиво момиче разговаряше с него.

Тогава той без особена съпротива и разказа живота  си:

– Казвам се Кирил, – започна мъжът разказа си. – Нямам баща, а майка ми скоро почина от рак. Това беше шок за мен. Не можах да се справя с положението и започнах да взимам наркотици. Скоро се оказах на дъното в обществото и хората започнаха да ме третират като боклук ….

Разговаряха дълго време, но младата майка трябваше да върви.

– Извинете ме, но се опасявам, че детето ми вече се е събудило, а у дома няма никой… – И Петя се надигна  да си върви.

– Извинете ме, – каза Кирил, – бихте ли почакали само за няколко секунди?

Петя само кимна с глава и отново седна. Кирил взе една смачкана бележка и бързо написа нещо върху нея. След това я подаде на Петя и каза:

– Извинете ме, за лошия почерк и за това, че ви задържах толкова дълго време. Довиждане.

Мъжът стана и напусна заведението, а Петя пое към дома си. Когато се прибра, тя се сети за бележката и я отвори. Там с разкривени букви пишеше:

„Днес бях решил да сложа край на живота си. Но заради вас сега няма да го направя. Благодаря ви! Вие сте прекрасен човек!“

Оказа се, че един разговор и безплатен обяд съвсем не бяха малко нещо. Ако Петя не се бе отнесла добре с Кирил, той щеше да приключи с живота си.

Времето, което му отдели младата жена показа на изпадналия човек, че в този свят все още има добри хора, а това му даде сили да продължи да живее.

ViviSat съвместно с U.S. Space и Orbital ATK е излязла с идея как да се реши проблема с космическите отпадъци. Компанията възнамерява да задуши проблема в зародиша му, разработвайки апарат за продължаване на полета – Mission Extender Vehicle или MEV.

Очаква се, с помощта на MEV да се увеличи срока за живот на спътниците с 15 години. С това удължаване на живота, спътникът няма да се мотае на орбитата под формата на боклук и операторът няма да изпраща нов спътник.

Апаратът MEV може да продължи живота на спътника, като  му осигури допълнителен енергоизточник и устройство за контрол на полета, които са необходими за работата му.

MEV използва набор от датчици, за да се скачи със спътника и да установи контакт с него. Системата за скачване на MEV е разработена така, че да бъде съвместима с 80% от действащите спътници.

След прикачването, MEV технически обслужва спътника според нуждите му. След като MEV приключи със задачите на дадения спътник, апаратът се откачва и отлита към следващия.

Това не е първият проект за намаляване на космическите отпадъци. Други изследователи са разработили космически кораб, който“яде“ боклука и магнитната мрежа, която улавя отломките.

Това стана неочаквано. Никой не бе предполагал, че може да се случи. Един неправилно паркиран автомобил на кръстовището и ….. Мартин се блъсна с колата си в него.

Той получи дълъг списък от сериозни наранявания. Множество фрактури на бедрената кост и челюстта, счупени ребра, увреден черен дроб, счупена ключица, фрактура на черепа и тежка черепно-мозъчна травма на главата.

Но неговата съпруга Даниела, не се отказа от него.

Мартин беше в кома и имаше само 10% шанс да дойде в съзнание, а шансовете му за пълно възстановяване бяха по малко от 5%.

Седмица след ужасната катастрофа лекарите предложиха на Даниела:

– Помислете добре, не е ли време да изключим системите, които поддържат живота на съпруга ви. Дори и да дойде в съзнание, той няма да бъде пълноценен човек.

– Не, молих се на Бог …. и реших, че е рано да бъдат изключен от системите, които поддържат живота му, – заяви твърдо Даниела.

На другия ден Мартин отвори очи. Той бе пренесен в рехабилитационен център, за да се „разбуди“ мозъка му. Очите му започнаха да следят хората в стаята, появиха се и други признаци на движение и отговори на въпроси.

Даниела с майка си прибра съпруга си у дома. Там тя започна да се грижи за него.

Заобиколен с любов Мартин започна да се възстановява много бързо. Първоначално той започна да движи крайниците си.

След три седмици започна тримесечна рехабилитационна програма, която включваше тренировка на  всекидневна реч, професионална и физическа терапия.

Мартин беше забравил предишния си живот. Той не помнеше и сватбата си с Даниела. Жена му се грижеше за нея, но той дори не знаеше коя е тя.

Постепенно Мартин се влюби отново в Даниела.

– Ти си се борила толкова много за мен – каза ѝ нежно той – и това е причината да съм тук днес.

Осем месеца по-късно Мартин направи първите си крачки. Година след това тичаше и не пиеше никакви лекарства.

Даниела и Мартин се обичаха още по-силно от преди. Подкрепяха се един друг и си помагаха.

– Лекарите знаят какво говорят, но това не означава, че са прави, – усмихваше се Даниела на въпросите на приятелите им. – Ако човек вярва в Бога, трябва да вярва и в това, което Той е обещал.

– Бог е изпратил Даниела в моя живот и Той знае, какво да прави, – подкрепи Мартин съпругата си.

Така както се отнасяме към себе си и другите, по такъв модел ще изграждаме отношенията си и с Бога. Ако смятаме, че можем да се взема в ръце и да поправим нещата, това ще очакваме и от другите, ще го осъждаме и обвиняваме себе си, ако е налице неуспех.

Нашата любов на този етап е условна, длъжни сме и другите също, независимо от това дали ние или те можем да го направим.

Такова отношение към самия себе си и другите не довежда до смирение и прошка, но за това пък пришпорва нервно и жестоко.

Ако разберем, че можем много малко и почти нищо сами, тогава ще разбираме по-добре и другите. Ще престанем да ги осъждаме. И ще осъзнаем, че сме в една и съща лодка с тях. Става ни ясно, че този, който ни е обидил или наранил не го е направил поради злоба, а поради някаква причината, която не виждаме и не знаем.

Можем ли да влияем на емоциите си и чувството на обида?

Има алтернативен път. Приемете прощението на Бога и Неговата любов . И Му кажете:

– Господи, заставам пред Теб такъв, какъвто съм. В мен има негодувание, обиди, гняв, тревога, болка и страх. До сега съм се опитвал да заслужа прошка и любов, но разбирам, че така не мога да продължавам. Помогни ми, защото съм безсилен и не мога сам да се променя!

Позволете на Бог да ви обича, дайте Му възможност да действа във вашия живот.

Още едно дете се роди в дома на Петрови. То бе здраво бебе с розови бузки. Силно момиченце нямащо никакви отклонения в развитието си. Нарекоха я Надя.

Изведнъж всичко се преобърна и сценария на живота на малкото момиченце се пренаписа.

Страничен ефект от ваксинация срещу полиомиелит обърка представите на родителите на Надя за нейното бъдеще, а тя беше само на пет месеца.

Времето вървеше, момиченцето отслабваше, а лекарите панически се опитваха да определят някаква диагноза ….

Инжекции, клиники, масажи, експерименти, пътуване из страната, търсене на чудотворна билка, забележителни лекари и други светила на различни науки….., но всичко беше безполезно.

Накрая дойде и присъдата. Надя никога няма да ходи.

Майка ѝ се разплака. Малкото момиченце я докосна с ръка и прошепна с умоляващ глас:

– Мамо, не плачи! …. Моята майка трябва да бъде красива и щастлива.

Когато Надя беше на 10 години, чу познат на семейството им за пореден път да се оплаква:

– Това живот ли е моето. ….Как ще се оправя, умът ми не го побира …. и тази криза. ….Всички искат пари, а те не стигат …..

„Абсолютно здрав човек, а твърди, че е нещастен, – помисли си Надя, – животът бил несправедлив към него …. Страда, плаче и ненавижда своето съществувание. Не искам да бъда такава. Не желая да попълвам армията на нещастните в този свят“.

Надя разбираше, че никога няма да ходи. Няма да създаде семейство, няма да има деца ….. никога.

– Но има толкова по-важни неща, – обнадежди се Надя. – Няма да се разстройвам, няма да лея сълзи и да ругая другите, няма да се самосъжалявам … Всичко това няма значение. Не искам мама да плаче, за това няма да ѝ давам повод за това. Ще бъда щастлива, ще се радвам на живота. Ще се усмихвам постоянно …. винаги“.

Тя реши да се радва, да запомня и се наслаждава на всеки миг от живота си. Да попива красотата край себе си, прекрасните уханията и звънливите звуци …. без остатък.