Вали и неспира. Такова време навява само тягостни чувства.

Уж е пролет, а не прилича на такава. Облачна и студена, навяваща обреченост. Дръвчетата изгубиха цветовете си, а ние чакаме плод от тях.

Рангел седеше в стаята и се чудеше с какво да се заеме в такова калпаво време.

Някой позвъни на вратата и той отиде да отвори.

– Здравей, Рангеле, – поздрави го съседа му Нестор. – Да имаш шкурка, че не мога да намеря моята, къде съм я забутал.

– Имам, – отговори Рангел. – Я по-напред влез да се видим …

Нестор искаше да каже, че е оставил работата си и бърза, но последва домакина.

Рангел постави бутилка с вино и две чаши на масата и каза:

– Хубаво е, че си се захванал с нещо в това дъждовно време, а аз съм като вързан. Обичам да работя навън. Тук съм се затворил и ме спохождат едни мисли … не е за разправяне. Просто ми е тягостно.

Двамата се чукнаха за здраве.

– В повечето от нашите домове неотменима част са чудовищата, аз така им викам, – подхвана Нестор приказката.

– Чудовища? – изуми се Рангел.

– Говоря за телевизора,- усмихна се Нестор. – Гледам твоя не си го пуснал. А моята се е лепнала за него и гледа поредния сериял.

– Недей говори така за тази техника. По нея дават научно популярни филми, поучителни истории, …. – Рангел заръкомаха, защото не му идваше друго наум, – все нещо човек може да научи.

– Проблема е, – намръщи се Нестор, – че телевизията е преминала всякакви правила и граници. Погледни, дава ни акъл с какво да се храним, какво и къде да учим, дори и сексуалният ни живот контролира. Оставаме без сън вперили непрекъснато очи в това домашно чудовище.

– Е, – леко удари с ръка по масата Рангел, – Не е необходимо да изхвърляме бебето заедно с водата за къпане. Човек сам трябва да си постави граници относно ползването на телевизора.

– Не само за нас самите, но и за нашите деца, – допълни Нестор.

Двамата допиха чашите си. Нестор взе шкурката от съседа си и тръгна да довърши работата си.

Рангел погледна тъмния екран на домашното чудовище и си каза:
– Няма да го пускам сега, ще взема да погледна казанчето в тоалетната. Жената се оплакваше, че капе.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

Радко влезе уморен в стаята и се тръшна на фотьойла. Изпъшка и посегна към дистанционното на телевизора. Включи екрана, но погледът му блуждаеше и той изобщо не разбра, за какво се препираха в поредната дискусия.

– Като утрепан си, – загрижено го погледна съпругата му Елица. – Защо не идеш да си легнеш?

– Няма да мога да заспя, – призна си Радко. – После трябва да ходя до Савата, иска да му помагам в гаража.

– Винаги бързаме, нямаме време за почивка, – укори го Елица.

– Как няма да препускам като всеки ден имам нереално дълъг списък със задачи, – измърмори недоволно Радко. – На работа ходя, на този да помогна, при онзи да се отбия, да се видим, …… това няма край.

– Не си ли забелязал, че повече от един човек ти е казвал да позабавиш темпото и да спреш да си починеш? – попита настойчиво Елица.

– Чувствам се виновен, когато си почивам, – въздъхна тежко Радко.

– Трябва ли да се разболееш, за да си вземеш отпуск? – нападна го яростно  Елица.

– Темпото на съвременното ни общество ни кара да се движим непрекъснато, – опита да се оправдае Радко. – Много хора работят дори и в почивните дни. И тези, които отидат на църковна служба често се прибирам у дома си само, за да се потопят отново в работата си, независимо дали това са домакински задължения, подготовка на домашните или бизнес.

– Освен това, те се опитват да направят и всички други неща, които не са успели да свършат по време на редовния работна седмица, – заядливо допълни Елица.

– Да не мислиш, че Бог се усмихва само на тези, които се молят или извършват „духовни“ дейности? – избухна Радко.

– Нищо чудно, че сме изчерпани! – не отстъпи и Елица.

– А ти какво искаш? – Радко вече кипеше.

– Бог ни е създал не само да работим, но и да почиваме, за да бъдем здрави, – подчерта Елица.

Радко се намръщи, но се надигна и се отправи към спалнята.

Беше студен януарски ден. Тони гледаше телевизия, разположил се удобно във фотьойла. Той беше само на 12 години, но бе много любознателен и го интересуваха всички събития, които ставаха в света и у нас.

Екранът показваше бездомни хора част, от които ровеха в контейнерите. Телата им бяха покрити с дрипи. Студът и гладът бяха дали отпечатък върху лицата им.

Пред всичката тази мъка сърцето на малкото момче трепна.

– Трябва да се направи нещо за тези хора, – каза си Тони.

Той грабна едно одеяло и дрехи, които майка му бе отделила като малки за баща му и нея и ги напъха в една голяма чанта. След това се обади на родителите си:

– Отивам до центъра на града.

– Какво ще правиш там? – попита баща му.

– Какво има в тази чанта? Къде ще я носиш? – обади се и майка му.

– Тези неща ни са в повече, но могат да послужат на тези, които живеят на улицата, – отговори Тони.

– Но там е опасно, – разтрепери се майка му. – Ами ако ти направят нещо лошо?!

– Добре си решил, сине, – подкрепи го баща му. – За тези хора малцина се сещат.

На Тони не му трябваше някой да го поощрява и без това бе решил да помогне с каквото може. Той грабна чантата и изскочи навън.

Не беше нужно да отиде много далече, за да види нещастниците, които бе съзрял от екрана. Тази безлика маса се намираше на няколко преки от дома му.

Тони се почувства много щастлив, когато видя радостното лице на бездомника, на когото даде одеялото. След това бързо се отърва от нещата, което носеше в чантата.

Това бе първата среща лице в лице на малкото момче с бездомниците.

Когато се прибра, Тони седна пред компютъра си и изля цялата си болка, която бе изпитал, при вида на бездомните хора по улиците, които бе видял по телевизията.

Скоро той бе подкрепен и започнаха да се събират необходими вещи за едно сносно съществуване, които веднага бяха раздадени на мизерстващите хора по улиците.

Бе организиран и приют в една изоставена сграда, където служеха предимно доброволци от различни възрасти.

Нека всеки от нас си отвори ушите, за да чуе виковете за помощ около себе си. Облечете се с милосърдие.

Крайбрежната въздух смесен с пустинната горещина нахлу през прозореца на апартамент, намиращ се на втория етаж. Хасан седеше на пода и бе отворил лаптопа си.

Неговите родители, братя и сестри не бяха в къщи, но въпреки всичко 18 годишният мюсюлманин не смееше да увеличи звука на лаптопа си. На екрана на електронното му устройство някой разказваше за Христос.

Беше обяд. По високоговорителя на джамията призоваваха мюсюлманите  за молитва. Временно това заглуши говорителя на екрана.

Когато свърши призивът за молитва Хасан чу човекът от лаптопа му да казва:

– …. Исус беше с Бога при Сътворението на света. Творецът принесе в жертва Сина Си, Който възкръсна от мъртвите. Така Той направи възможно Спасението от греха ….

Няколко месеца Хасан тайно гледаше тези предавания. Той бе сигурен, че говорителят казва истината. Аргументите му бяха много добри. Хасан бе разбрал, че Исус е повече от пророк.

– Явно християнството не е идва от неверния Запад, както са ме учили, – каза си Хасан. – Ето и човекът каза, че се е зародило в арабски район.

– Словото на Христос е започнало и се е разпространило в Средиземноморските страни и се е запазило през вековете на изток, преди да достигне Северна и Южна Америка, – говореше мъжът на екрана.

Хасан усещаше ароматът на кус-кус, кимион и агнешко месо от кухнята и усещаше, че това ще му бъде отнето.

В минутата, когато той призна пред себе си:

– Вярвам че Исус е Христос.

Го събори една обезсърчителна мисъл: „Аз ще бъда отхвърлен от майка си, семейството, родните и приятелите ми“.

Изведнъж Хасан се оживи и окуражи:

– Това мога да избегна, ако успея да ги накарам да разберат кой е Исус…

Хасан първо свидетелства на своя най-добър приятел, който след няколко седмици се реши да следва Исус.

Никой не бе обучавал двамата младежи, как да споделят посланието за Спасението, но те започнаха да говорят на свои приятели и познати, които също приеха Исус за свой Господ и Спасител.

Малката група от ново повярвали бе кръстена в един ден. Тогава те си обещаха един на друг да доведат повече хора в Божието царство.