Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

Тя добре разбираше кой е Той и какво се случва.

Млада жена бе в един миризлив обор. Те се вглеждаше в лицето на бебето и си казваше:

– Това е моя син и моя Господ.

Не можеше да откъсне очи от Него.

Изведнъж си спомни думите на ангела:

– Неговото царство никога няма да свърши.

О, но Той съвсем не приличаше на цар. Викът Му макар и силен, все още бе безпомощен и пронизителен като плач на бебе.

Величие в средата на ежедневието

Святост в мръсотията от овча тор.

Божественост, навлизаше в света на пода на кошара, през утробата на девойка, в присъствието на дърводелец.

Така Бог се приближи до нас.

„Неговото царство никога няма да свърши.“

Бъди и ти част от него.

Рождество наближаваше. Хората се суетяха какво ще има на трапезите им и какви пожелания ще изпратят на близките и приятелите си.

В навечерието на празника Стефан и сина му далеч от шума и напрежението около празника тихо разговаряха.

– Виж Нено, – Стефан погледна навън и се обърна към сина си, – раждането на Исус е много повече от една история.

– Не разбирам какво целиш, – вдигна рамене Нено.

– Това е история и за това колко близо ще дойде Христос до всеки от нас, – кимна Стефан.

Нено разтърси глава неразбиращо, а баща му попита:

– Къде ще отиде Бог, за да докосне света?

Нено повдигна рамене, а Стефан го предизвика:

– За отговор погледни Мария, но по-добре погледни дълбоко в себе си.

Нено внимателно слушаше баща си, но не се досещаше , какво иска да му каже, за това очакваше повече обяснения.

– Христос растеше в Мария, докато се роди, – Стефан вдигна показалеца си нагоре. – По същия начин Исус расте в нас, преди да се появи в думите, действията и решенията ни. Ние сме тези който трябва да разкажем на хората от този свят за Христос.

В кварталната поща бе доста натоварено. Беше прекалено препълнено.

Една възрастна жена приближи до гишето. Тя се движеше много бавно.

Търпеливият пощенски служител я изчака, а след това я поздрави:

– Здравейте, млада госпожо.

Думите му бяха приятелски настроени, но от опашката се обади намръщен възрастен човек:

– Този да не намеква, че младите са по-добри?!

Въпреки мърморенето на мъжа жената се усмихна и отговори бодро на поздрава:

– Здравейте! Много сте любезен млади човече!

Всеки може да види, ако иска, че хора в напредналата възраст могат да мотивира нашите надежди. Те се упорити, проявяват силна воля и ….

Независимо от възрастта си, възрастните хора, които имат общение с Господа, все още имат големи очаквания.

Видул се въртеше неспокойно в леглото си. Нощта му се стори двойно по-дълга. И имаше защо.

Бе затънал в проблеми.

Устните му безпомощно шептяха:

– Кой или какво отвори крана на сълзите ми? Необходимо ли е, непрекъснато да занимаваш мислите ми? Който и да си, ти почерни надеждите ми за бъдещето и разби сърцето ми…..

Мятащ се неспокойно в чаршафите на леглото си той изстена:

– Защо? ……

Видул зарови ръце в косите си и се разплака.

Изведнъж си спомни думите на своя приятел Маньо:

– Исус се прославя и възвеличава в живота ни чрез нашето страдание ….. Вярвай Му. Чувството за вина пречи на радостта ти ….

– А когато нямам отговори на въпросите си? – отчаяно попита Видул в тъмнината.

Гласът на Маньо ечеше като камбана в главата му:

– Довери Му си, дори и тогава, когато не разбираш ….

Видул стана от леглото, падна на колене и плачейки заговори:

– Доверявам Ти се. Боже, Ти виждаш нещата по-добре от мен. Няма друг, който би могъл да ми помогне ….. доверявам ти се.