Златка бе дребна на ръст, с високо чело и дълбоки топли кафяви очи. Тя издърпа стола и седна. Заслуша се в разговора на останалите. Отметна падналия кичур върху лицето си и се намеси:

– Други ценности владеят съзнанието на нашите деца днес. Не знания, а пари, бизнес и мода са в акълите им.

– Да си виждала млади хора да говоят за философия, наука и литература? – засмя се Бойко.

– В устата им са имената на бизнесмени, разни рекетьори, съвремени „супермени“, които са майстори на далаварите, притежаващи суперлуксозни коли и много момичата за забавление, – намръщено добави Велко.

– Какво друго очакваш, – махна с ръка Златка, – щом учениците палят цигарите си от тези на учителите, а после пият заедно коняк в училище?!

– Спомням си думите на един ученик, – каза Стойчо, – „Има ли смисъл да уча? Баровците, които карат поршета и понятие си нямат за Втората световна война, Аспарух, законите във физиката и химията, но това не им пречи да правят милиони. А тези завършили висше образование са без работа, а ако работят изкарват сто пъти по-малко от един бизнесмен. Защо ми е това скапано училище?“

– Така мислят почти всички ученици, – засмя се тъжно Бойко, – ако някой не е съгласен с това, го смятат за ненормален. Никой не иска да дружи с него и обикновено е обект на подигравки.

– Накъде отиваме тогава? – с болка каза Златка.

– Към духовна гибел, – не без ирония отбеляза Велко. – Пиянството от парите и власта е неудържимо, попаднеш ли в тяхната хватка отърване няма.

– Това е по-опасно от наркоманията и най-лошото е, че продължава цял живот, – въздъхна Стойчо.

– Те си плуват в миражите си с награбените милиони във висините, а ние стоим  безсилни да им се противопоставим. Така ставаме съучастници в градежа на общество, което ни е твърде чуждо, – заключи печално Златка.

Приятелското събиране тази вечер загуби веселия си тон. Всеки бе помръкнал и потънал в нерадостни мисли. Какво можеше да се направи? Живеем в променено общество, с изкривен идеал и ценостти, но плодовете, от  примирението и ненамесата ни във всичко това, са горчиви.

Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.

Това се случи по време на грузинско-абхазката войната. Страшни бяха тези дни…

Учителката по грузински заедно с още 20 жители на едно абхазко село бяха затворени в плевнята.

Похитителите им казаха:

– Искаме откуп. Ако никой не ни даде пари за вас, ще запалим плевнята.

Кръсникът на учителката имал жена абхазка, която бързо се свърза със всички свои роднини и те събраха парите за откупа.

Най-накрая заветната врата се отвори и от вън извикаха:

– Учителката е свободна! Тя може да вземе със себе си само един човек.

Вътре се раздадоха викове:

– Моля ви, вземете мен!

– Не, мен, аз имам деца!

– Хайде излизай! – развикаха се нетърпеливо от вън.

Учителката стоеше и се колебаеше. Кого да вземе? Мъчно ѝ бе за всички.

После каза на охраната пред вратата:

– Никъде няма да ходя. Ако е съдено да умра, искам да изгоря заедно със всички тези хора!

И стана чудо. При вида на саможертвата от страна на такава слаба жена, нещо се пробуди в душите на тези извън плевнята.

На другия ден пуснаха всички пленници без откуп.

В магазина нямаше много хора. По обяд малцина прекрачваха прага му. Дали заради горещината или поради  това, че по това време хората си почиват, но почти всичко замираше и рядко се виждаше някоя жива душа на улицата.

Днес поп Минчо бе застанал зад едно младо момиче, което пазаруваше. Когато тя сложи продуктите в чантата и тръгна към вратата, поп Минчо я спря и попита:

– Ти от кои беше?

Девойката се смути и наведе очи надолу. Магазинерката ѝ се притече на помощ:

– На Ставри е внучка, ….. живеят близо до новия ресторант.

– Не исках да те притеснявам, девойче, – каза поп Минчо, – нямам никакви лоши намерения спрямо теб. Когато те погледнах ми напомни на един мой познат, за това те попитах от кои си. Аз съм стар човек. В това село всички ги зная, ей от такива малки, – и ръка му се издигна на около три педи от земята. – Всички тук съм кръщавал, за това ги зная.

Зад попа бе застанала жена на средна възраст. Когато чу последните думи, тя се засмя.

Поп Минчо се обърна към нея и попита:

– Защо се смеете? Аз наистина съм кръщавал почти всички хора в това село.

– Вярвам ви, – каза жената,- но се питам когато кръщавате малки деца те разбират ли какво се случва с тях?

– За това се избират кръстници, – спокойно обясни попа.

Изведнъж жената осъзна нещо, което не бе разбирала до сега и попита:

– Нещо като настойници на детето?

– Да, – потвърди поп Минчо. – Докато детето расте, те заедно с родителите му са длъжни да го наставляват в правия път.

До сега тази жена, както и повечето хора, бяха виждали в кръщението, един безмислен ритуал. Кръстниците формално присътваха на церемонията, но по-късно съвсем не се грижеха за духовното израстване на детето.

Те само на име се водеха кръстници и често ходеха или приемаха детето и родителите му на гости.

Така един ритуал губи смисъла си и се превръща в традиция, която се изпълнява формално, без някакво особено значение за учатващите в нея.

Веднъж на едно погребение богат човек попитал един от роднините на починалия:

– Колко пари остави този човек?

– Трябваше да остави всичко, което имаше, – отговорил запитания.

Често съм чувала да представят някого по следния начин:

– Това е Димитър, той работи за Драганов.

Нима ценността на човека зависи от мястото му на работа или неговата професия?

Бог не ни оценява по нашите успехи в този живот. Той ни обича еднакво силно всички. Ценноста ни не се определя от това как се обличаме, в какъв дом живеем или каква кола караме.

Нашата ценност се състои в това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и че Христос е умрял за нас.

Ние сме ценни, защото Той ни е приел в Своето семейство и ние завинаги сме станали Негови деца.

Не си въобразявай и не мисли, че твоята ценност зависи от парите, които имаш или положението, което заемаш в обществото.

Ти си безкрайно скъп за Христос.