Денят клонеше към приключване на работата си. Забързани хора вече крачеха към домовете си. Желязко обезпокоен гледаше през прозореца, но в действително нищо не виждаше.

Тревожните му мисли, го изключваха напълно от обкръжението му. В стаята стана тъмно, но той не забеляза това.

Изведнъж вратата се отвори, включи се лампата и Желязко чу спокойния глас на дядо си Методи:

– Защо стоиш на тъмно?

Но когато видя омърлушената физиономия на внука си попита:

– Какво се е случило?

На Желязко никак не му се говореше. Всичко му бе безразлично. Бе обсебен от отчаяние.

– Е, казвай! – настоя дядо му.

– Какво да казвам, – с неохота се отзова момчето. – Толкова много неща искам да постигна …. не върви ……и не става.

– Искаш да се придвижиш напред? Да достигнеш определена цел? – погледна го дядо му и се усмихна.

– Че кой не иска? – вдигна рамене внукът.

– За това е необходимо да бъдеш верен, – каза дядо Методи.

– Верен? – Желязко изненадано погледна дядо си. – Какво общо има тук верността?

– Верен означава да бъдеш надежден човек. Такъв, на който може да се разчита.

– Старал съм се до колкото мога да бъда такъв.

– Представи си, че ти си под наблюдение на някой човек, който стои по-горе от теб, – започна спокойно старецът. – Той внимателно те следи с очи. И идва момент, когото наблюдаващият те извиква: „Еврика“.

– Защо „Еврика“?

– Той е искал да се убеди, дали думите ти съвпадат с делата ти, т.е. дали изпълняваш задълженията или само говориш ей така на вятъра.

– И ако аз съм такъв …. верен? – сърцето на Желязко заби силно.

– Тогава той разбира, че е намерил такъв човек, който може да използва. Така е и с Бога. Той използва верните, а не перфектните или само бърборещите.

Беше студен януарски ден. Тони гледаше телевизия, разположил се удобно във фотьойла. Той беше само на 12 години, но бе много любознателен и го интересуваха всички събития, които ставаха в света и у нас.

Екранът показваше бездомни хора част, от които ровеха в контейнерите. Телата им бяха покрити с дрипи. Студът и гладът бяха дали отпечатък върху лицата им.

Пред всичката тази мъка сърцето на малкото момче трепна.

– Трябва да се направи нещо за тези хора, – каза си Тони.

Той грабна едно одеяло и дрехи, които майка му бе отделила като малки за баща му и нея и ги напъха в една голяма чанта. След това се обади на родителите си:

– Отивам до центъра на града.

– Какво ще правиш там? – попита баща му.

– Какво има в тази чанта? Къде ще я носиш? – обади се и майка му.

– Тези неща ни са в повече, но могат да послужат на тези, които живеят на улицата, – отговори Тони.

– Но там е опасно, – разтрепери се майка му. – Ами ако ти направят нещо лошо?!

– Добре си решил, сине, – подкрепи го баща му. – За тези хора малцина се сещат.

На Тони не му трябваше някой да го поощрява и без това бе решил да помогне с каквото може. Той грабна чантата и изскочи навън.

Не беше нужно да отиде много далече, за да види нещастниците, които бе съзрял от екрана. Тази безлика маса се намираше на няколко преки от дома му.

Тони се почувства много щастлив, когато видя радостното лице на бездомника, на когото даде одеялото. След това бързо се отърва от нещата, което носеше в чантата.

Това бе първата среща лице в лице на малкото момче с бездомниците.

Когато се прибра, Тони седна пред компютъра си и изля цялата си болка, която бе изпитал, при вида на бездомните хора по улиците, които бе видял по телевизията.

Скоро той бе подкрепен и започнаха да се събират необходими вещи за едно сносно съществуване, които веднага бяха раздадени на мизерстващите хора по улиците.

Бе организиран и приют в една изоставена сграда, където служеха предимно доброволци от различни възрасти.

Нека всеки от нас си отвори ушите, за да чуе виковете за помощ около себе си. Облечете се с милосърдие.

Николета очакваше първото си дете. Мъжът ѝ Йовко тъкмо бе започнал аспирантура. Тепърва ги очакваха затруднения.

Живееха в град, където цените на стоките бяха доста високи. Двамата млади ядяха малко по-евтини спагети и се опитваха някъде да изкарат по някой лев.

Николета често пазаруваше сама, защото Йовко отсъстваше. Тя паркираше колата пред блока. Привързваше сина си към себе си и така натоварена с няколко торби се изкачваше до четвъртия етаж. В блока нямаше асансьор.

Един дъждовен ден ярко се запечата в съзнанието на Николета.

Заваля дъжд като из ведро. Вятърът започна да превива клоните почти до земята. Времето бе хубаво и никой не можа да разбере от къде дойде  всичко това.

Николета носеше сина си и големите чанти с продукти към входа на блока, когато към нея изтича дребна къдрокоса жена на средна възраст и попита:

– Мила, мога ли да ви помогна?

Николета бе зашеметена. За първи път някой ѝ предлагаше помощ.

– Да, да, – каза смутено Николета.

Жената пое торбите и изкачи стълбите, с все още смаяната майка, чак до апартамента ѝ. Николета бе прегърнала детето и не можеше все още да повярва на случилото се.

– Много ви благодаря, – сърдечно каза Николета преди да влезе в дома си.

Жената само се усмихна и добави:

– Няма защо, мило дете! Аз работя в лабораторията отсреща. Видях ви през прозореца и си спомних за годините, когато и аз имах малки деца, и ходех сама на пазар. Не можех да не ви помогна, защото съм била на ваше място и ми се искало поне един човек да дойде и да ми помогне поне с торбите.

Николета се прибра и дълго мисли върху думите на жената.

– Но аз не я попитах дори как се казва …..

Младата майка повече не срещна тази жена, която прояви своята любов на практика. С тази си постъпка тя насърчи Николета, внесе бодрост в безпомощната майка и привдиган духа ѝ.

Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.

Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.

Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:

– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!

Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.

– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.

В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.

– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.

Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.

– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.

– Къде ще ходим, бабо?

Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.

Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:

– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.

Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.

„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“

Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…

Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.

– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.

На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.

Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:

– Това подарък за някого ли е?

– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.

– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.

Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:

– Весела Нова Година!

Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.

Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.

Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.

Денят предпазливо пристъпяше в тихата утрин. Хората уморени от веселбата от предния ден и нощта, още се излежаваха в креватите си, не желаейки да вършат каквото и да е.

Но за Митко това не важеше. Той бързо се измъкна от леглото, облече се, обу се и тръгна към вратата. Бързаше, защото имаше среща с приятели, а вече закъсняваше.

Когато Митко влезе в малката зала, момчетата  бяха там. Те се шегуваха и разказваха кой как е прекарал празника.

Димо се изправи и каза:

– Приятели нека да започнем. Вчера празнувахме Рождество Христова. Но днес искам да се спрем на нещо много известно, на което почти не обръщаме внимания. Спомняте ли си какво казаха ангелите на овчарите в звездната нощ?

– „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът, ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“, – бързо каза Минчо.

– Забелязахте ли началото на известието? Какво се казва там? – попита Димо.

– „Благовестявам ви голяма радост“, – обади се Станко.

– А какво всъщност означава радост? – отново попита Димо.

Момчетата се замислиха сериозно. Те знаеха, че тази радост е резултат присъствието на Господа, но от тях се искаше да кажат какво те разбират под радост.

Първи започна Радой:

– Радостта се изявява от хора, които се радват, че си успял в нещо.

– Радостта е мирът, който преминава всякакво разбиране, – добави Атанас.

– Радостта е знанието, че нищо не може да ни отдели от Божията любов, – плесна с ръка върху коляното си Станимир.

– Радостта върви по вода, – този отговор бе съпроводен със смях, но Венелин смело продължи. – Ако не вярвате питайте Петър?

– Радостта превръща водата във вино и нахранва хиляди с обяда на едно великодушно момче, – стеснително се размърда Камен на стола.

– Радостта е с размерите на синапово семе, – каза Тодор.

– Радостта са децата, големи и малки, – усмихна се Явор.

– Радостта е бебе, когато човек е на 90 години, – вметна Минчо.

– Радостта е поток в пустинята и път в пусто и безводно място, – намеси се и Делян.

– Радостта е девствено момиче, което казва на ангела: „Да ми бъде според словото ти“, – каза Митко.

– Чудесни предложения, – одобрително кимна с глава Димо. – На мен не ми остава нищо друго освен да прибавя и моето мнение.

Всички момчета вторачиха погледите си в Димо.

– За мен радостта е Неговото чудотворно, неугасимо присъствие в живота на всеки от нас.