Знаете ли защо Божието Слово и заповедите, които Бог ни дава не са тежки и не ни угнетяват? Защото всичко, което Той ни казва е за наше добро.

Бог знае какво ни е нужно за живота в сегашния жесток и враждебен век.

Хората в този свят не могат да ни кажат как да живеем живот на победа, но Бог знае как можем да успеем и в най-нетърпимите и лоши условия.

Ако следваме Неговите заповеди и се наставляваме в Словото Му, ние също ще знаем това.

Една от заповедите, която Бог ни е дал е да обичаме и да прощаваме на другите, както и Бог е простил на нас.

Това не е тежка заповед, защото тя е ключа към нашата свобода. Ако можем да ходим в любов, която е излята в нашите сърца, ние ще бъдем радостни всеки ден.

Без любов няма радост, а радостта в Господа е нашата сила.

Не се сърдете, когато Бог ви наставлява. Не считайте Неговият път за бреме. Радвайте се. Позволете му да ви доведе до победа!

Ако искате да пораснете духовно, направете го като семената, засадени в земята. Как расте семето? Изведнъж ли? Не, то расте постоянно, 24 часа в денонощието, постепенно, малко по малко, докато не достигне до това, за което е създадено.

Повечето от нас постъпват по друг начин. Да кажем, известно време усилено изучават Божието Слово и усърдно се молят, а след това спират. По-късно, когато им се случи нещо лошо, отново започват усилено да се молят и опитват да се опрат на Словото. Накрая осъзнават, че не са така силни, каквито трябва да бъдат.

В Божието царство няма мигновен успех. Истинската сила идва, когато всеки от нас постоянно се храни с Божието Слово и постъпва според Него.

Вземи решение днес, всеки ден да вливаш Божието слово в сърцето си.

Започни да постъпваш според Него, независимо от това какво се случва или как се чувстваш. Подхранвай вярата си като размишляваш върху Словото всеки ден, изповядай го.

Денят беше слънчев, но в сградата беше ледено студено. Красимира усещаше студа чак до мозъка на костите си. Струваше ѝ се, че усеща дори как детето в нея трепери.

Красимира таеше мисълта или по-скоро надеждата, че е бременна с момиче. Друго красиво момиченце, което да заеме мястото на починалата дъщеря на Любомир.

Вярно е, че Надя бе доведена дъщеря, но Красимира я обикна веднага щом я видя. Двете много бързо се сближиха. Надя ѝ помагаше много,  особено след като роди първия път, после я утешаваше, когато загуби второто си дете.

Един ден Надя се прибра в къщи пребледняла. Беше се заразила с незнайна болест. Лекарите не можаха нищо да направят и след три дена тя почина.

Красимира много плака за Надя, нищо, че не ѝ бе истинска дъщеря. Любомир беше съкрушен, за него вече нищо не бе важно. Той много обичаше дъщеря си и болката му бе голяма.

„Ако е момиченце, това ще отвори сърцето му и той ще преодолее по-лесно мъката си“, – помисли си Красимира.

Тя се поколеба, дали да се помоли детето да е момиче. Но ако не е? Тя от месеци мислеше, че отново носи момче. за това с молитвата си не искаше да обижда нито бебето, нито Господа, Който винаги взема правилните решения.

Ами ако разгневи Бога, като постави под въпрос преценката Му какво дете точно да ѝ даде?

Преди да забременее отново, Красимира се бе молила второто ѝ дете да е момче, но Бог ѝ бе отнел детето само на два месеца.

– Съжалявам, – прошепна тя на бебето, като докосна с премръзналата си ръка корема си. – Не искам да пожелая нещо, което може да ти навреди. Обичам те, без значение какво си, момче или момиче. Нямам търпение да видя приятното ти личице, да докосна мъничките ти ръчички и да чуя нежния ти глас.

Появата на нов живот е невероятно и прекрасно събитие. То не бива да бъде помрачавано от егоистичните желания на, който и да е. Животът е дар и трябва да се приветства с радост.

Иван Петров се дипломира и го изпратиха на работа в реанимацията.

Един пролетен ден докараха момче, жертва на несподелена любов. Особено през пролетта болницата се пълни с такива идиоти. Какво да се прави хормоните бушуват ….

Този младеж се бе опитал да се отрови, но не напълно. Промиха му стомаха и го сложиха да лежи. А той през цялото време крещеше:

– Не мога да живея без нея, ще се убия.

За това го бяха вързали с ремъци за кревата. Поръчаха на Петров да вземе момчето от реанимацията и да го докара до стаята му.

Иван бута леглото по коридора, а младежът не може да се успокои и непрекъснато крещи. На Петров му писна и каза:

– Що не искаш да живееш, стани донор на органи. Това е безвредно и ще принесе на някого полза.

Изведнъж младежът се умълча. Стигнаха асансьора. Тук имаше две възможности нагоре към стаята му или надолу към моргата.

Един от санитарите попита:

– Надолу или нагоре?

А Петров най-сериозно каза:

– В моргата.

Момчето на леглото пребледня и започна да мърмори за лекари убийци. Когато стигнаха на долния етаж младежът започна да крещи:

– Спасете ме! Помогнете ми! Искат да ме убият!
Всички виждат, че момчето не е на себе си. Ето ръцете и краката му са завързани с ремъци за кревата, за това никой не му обръща внимание.

Някой се опита да го успокои:

– Изобщо не боли. Потърпи малко. Раз и готово ….

Момчето разбра, че това е някаква световна конспирация. Той си припомни всичките филми, където изрязват органите на хората, а после човек  изглежда изтощен, умствената му дейност спада, …..

Когато стигнаха до стаята, на младежа му стана страшно да гледа. Лежи пребледнял покорен на съдбата ….

Повече това момче не направи опит за самоубийство.

Беше 15.. година. Бележити художници, скулптори и учени оставяха ясна следа и определяха множество пътища в развитие на изкуството и науката.

Беше ранна утрин. Прозорците бяха заскрежени. По това време много малко хора се мяркаха по улиците. Повечето търсиха топлина край запалените огнища, ако изобщо бяха станали от топлите постели.

Ема загърната в шубата си, тихо открехна вратата и тръгна по заснежения път. Бе чула интересни неща за майстор Тома и искаше да види всичко с очите си. Ако баща ѝ знаеше накъде се е запътила, никога нямаше да я пусне, за това тя тръгна рано от къщи, когато всички още спяха.

Студът се опитваше да проникне под кожената ѝ наметка, но успя само да ощипе бузите ѝ. Любопитството ѝ даваше сила и тя крачеше бързо напред.

Стигна до една дървена порта, бутна я внимателно и влезе много тихо. В работилницата се прокрадваше слаба светлина.

– Добро утро, – каза тя и едва тогава забеляза майстор Тома седнал гърбом към нея. – Колко необичайно синьо е небето в днешния студен зимен ден.

– Всъщност, – обърна се Тома към нея, – небето съвсем не е синьо. Цветът му е резултат от отразяването на слънчевите лъчи във водата, която се съдържа в небето.

– Ако не е синьо, какъв е цвета на небето? – попита Ема с широко отворени очи.

– Този красив син купол, който виждате, покрива една непрогледна тъмнина, – поясни Тома.

Ема се страхуваше от Тома, защото той проучваше явленията в природата. Щом Бог иска да виждаме небето синьо, така и трябва да бъде. Какво добро може да излезе от това да се изследват и разкриват тайните Му? Така я учеха в къщи.

Ема се чувстваше доста неловко. Проницателността на този едър мъж я плашеше. За нея всичко беше просто и ясно. Тя не търсеше обяснение, защо това е станало така или по друг начин, но се пак бе привлечена  от знанията и мъдростта на майстор Тома.

– Вярно ли е, че сте построили машина с крила и искате с нея да полетите? – плахо и колебливо попита Ема.

– Да, вярно е, – усмихна се гордо Тома.

– Но ако не успеете ….., – запъна се Ема, – искам да кажа …..това няма ли да ви убие? Не се смейте, това е сериозно нещо. Вие сте мъдър мъж и ще бъде жалко, човек с такъв талант да се погуби.

– Вече съм направил няколко предварителни опита, макар и от по-малка височина, – опита се да я успокои Тома. – Махолетът действа много добре. Както виждате не съм се наранил.

– Не ви ли е страх, че с този …. махолет предизвиквате Бога? – попита Ема. – Той е отредил на птиците да имат крила и да летят, а на хората да ходят по земята, така казва свещеникът в църквата.

– Не, – спокойно отговори Тома. – Вярвам, че Бог ме е вдъхновил, за да създам тази машина. Надявам се, че когато летя той ми е простил. Не сте ли забелязали, че Бог не убива хора, които искат да разберат тайните на творението? Той разкрива тайните си на търсещите.

Ема не беше такава голяма оптимистка в това, но му вярваше, макар думите му да я смущаваха. В работилницата имаше много чертежи, части от неща, които тя не разбираше.

Ако я попитаха: „Какво правиш тук?“ Нямаше да може да отговори. Тя бе малко момиче, неоформена още жена, която искаше да разбере ….