Манол Игнатов бе гимназиален учител. Той много се стараеше в работата си, но колкото по-усилено работеше, толкова повече се сблъскваше с неразбиране и получаваше незадоволителни резултати.

Притесни се. Започна да усеща в себе си някаква празнота. Изпадна в депресия.

– Има ли смисъл да живея? Това, на което смятах да посветя живота си, се проваля всеки ден пред очите ми. Ще сложа край на живота си.

Напълно отчаяни родителите на Манол се обърнаха за помощ към църквата:

– Моля ви помогнете на сина ни! Спасете го! Той е решил да сложи край на живота си.

Дойдоха вярващи хора в дома на Манол и поговориха с него. Те го поканиха на църква. Макар и неохотно той се съгласи.

Когато влезе в църквата и чу за първи път Божието Слово, той осъзна, че грехът му се състои в незачитане и неприемане на Бог. До сега Манол беше имал самочувствие, че може да живее и без Господа.

Когато прие Исус Христос, Който бе умрял и възкръснал заради греховете му, младия учител се промени.

По-късно започна да служи в църквата. Музикалната дарба, която му бе дадена от Бога използваше активно, за да свидетелствува, какво Бог е направил в живота му.

Чрез неговата музика много хора бяха насърчени, както никога преди това.

– Аз бях избрал смъртта, – казваше Манол, – но Бог реши да направи от мен нов човек, посланик на Божието царство, за да свидетелствувам в този свят, че Господ е жив.

Скоро Георги празнува своя  рожден ден. Дъщеря му Станка му подари луксозно издание на госпъл музика. Колекцията съдържаше класически химни, с които бяха израснали родителите му. В нея имаше и съвременни произведения.

Докато работеше в градината или почиваше Георги си ги пускаше.Тази музика му даваше радост, мир и го насърчаваше.

Един ден докато я слушаше се размисли:

– Кои ли хора са сътворили тази прекрасна музика. Авторите на текстовете, музикантите и певците работят заедно. А каква красота са създали?! Слушайки я, мога само да се наслаждавам.

Георги се развълнува. Изпълненията докосваха сърцето му, а това го ободряваше и повдигаше духа му.

– Ето такъв екип иска Бог да бъдем и ние в църквата, – възторжено възкликна Георги. – Да работим заедно за Неговото царство, като разпространяваме вестта за спасение и вечен живот.

Той се заслуша в гласовете на изпълнителите. Осъзнаваше, че в тази хармония има дял Творецът, нашия Създател.

– Ще имаме много трудности в живота, но ако търсим единство ….., ако си помагаме, ще бъдем силни, – ентусиазирано каза Георги. – Животът изпълнен с любов и обща молитва е отговор на призива на нашия Спасител: „Да се обичаме един друг“.

Георги напълно разбираше, че Бог е дал различни умения, дарби и възможности и то с една единствена цел, да можем да си служим един на друг.

– Ако можем като християни да покажем любовта помежду си, – въздъхна Георги, – щяхме да привлечем погиващите от този свят и да им помогнем да открият истината, която ще ги освободи от робството и оковите на греха и сатана.

Елена имаше изключителна дарба. Тя пееше толкова хубаво, че докосваше с песните сърцата на хората. Обичаше Бога с цялото си сърце и Го прославяше с изпълненията си.

Канеха я на много места, но тя не се съгласяваше навсякъде да пее. Имаше си принципи, с които се съобразяваше. Внимаваше, на кого точно ще послужи с песните си.

Една сутрин Елена се успа. Усети тревога в сърцето си. Тя бързо скочи от кревата и започна да се облича.

Изведнъж забеляза, че срещу нея стои млад и много красив мъж. Той ѝ се усмихваше.

– Как влязохте тук? – смутено попита Елена.

– Не се страхувайте от мен! – каза младият мъж. – Аз ви желая доброто.

– Кой сте вие и какво правите в стаята ми?

– Чувал съм гласа ви неведнъж, – каза съвсем невъзмутимо младежът. – Имате прекрасен глас ….., но защо все ме избягвате? Защо не желаете да общувате с мен.

– Кой сте вие? Дори не ви познавам, – нервно реагира Елена.

– Аз мога да ви дам толкова много, – усмихна се съблазнително младия човек. – Та вие дори не знаете какво мога…

– Не ви познавам, – вече по-спокойно каза Елена.

– Погледнете в огледалото и вижте какво мога да направя за вас, – предложи ѝ красивият младеж.

Елена извъртя главата си и погледна в огледалото.

Първоначално се видя каква ще бъде след десетина години. Образа и се менеше и тя стана грохнала старица. След това изведнъж се подмлади. Бръчките и леко приведената ѝ фигура изчезнаха. Тя бе  вече възрастна, но изглеждаше млада и хубава.

– Мога да те запазя вечно млада и така хубава, както си сега, – предложи ѝ младият човек. – Само не ме отблъсквай и не бягай от мен. Богатствата на този свят ще бъдат в краката ти. Ще имаш всичко, което си пожелаеш…..

– О, аз те познавам, – извика Елена,. – Ти си дяволът, изкусителят на човешката душа. Чуй ме внимателно, лъжецо, аз служа само на Бога и Нему се покланям.

Изведнъж образа на красивият младеж се разми и изчезна от стаята. Елена усети мир в сърцето си и запя от радост……

Няколко банки напред Елена забеляза възрастна жена с посребрели коси, която старателно записваше лекцията на професора, наравно с другите. В почивката Елена се приближи към нея, да я разгледа по-отблизо.

Жената се обърна към девойката, усмихна ѝ се и уверено, като каза:

– Здравейте, красавице, аз се казвам Мария.

– Аз съм Елена, – усмихна се и девойката. – Интересно какво ви доведе в университет на такава „невинна възраст“?

– Дойдох тук да срещна обещаващ мъж и да му народя сюрия деца, – пошегува се на свой ред Мария.

– Наистина ли? – попита Елена и плесна с ръце.

На младото момиче много ѝ допадна възрастната жена и те станаха приятели. Заедно ядяха в стола и беседваха върху лекциите. Мария стана близка със всички младежи от групата. Те я уважаваха и с желание общуваха с нея.

В края на семестъра групата празнуваше успешно взетите изпити пред маса отрупана с лакомства.

Тогава някой предложи:

– Нека Мария да произнесе реч.

Възрастната жена се надигна и се пошегува:

– Забравила съм си пищовите.

– Ти знаеш всичко и без тях, – подхвана шегата и друг от младежите, – Хайде кажи ни нещо!

Мария за минута наведе глава, след това се изправи и започна:

– Ние не преставаме да играем, докато израстваме. Остаряваме, когато престанем да играем. Вашият успех се опира на младостта и щастието. Вие всеки ден трябва да намирате за какво да се усмихвате. На вас ви е необходима мечта. Когато престанете да мечтаете, ще умрете.

– Край нас има толкова много хора, който са мъртви и не знаят това, – намеси се едно русоляво момиче от групата.

– Има голяма разлика между стареенето и израстването, – продължи Мария, като се усмихна на обадилата се. – Може да сте само на 19 години, но ако по цял ден лежите и нищо не правите бързо ще остареете. Не е нужно да имаш талант или дарба, за да остарееш. Дарът се открива в това, да откриеш нови възможности за себе си в промените, които настъпват в теб. Старите хора не съжаляват за това, което са направили, а за това, което са пропуснали да извършат. От смъртта се страхуват само тези, при които надделяват нещата, за които съжаляват.

Мария седна на мястото си. Всички мълчаха навели глави.

Тази вечер младежите получиха „висше образование“, за което дори не бяха мечтали.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..