Стоил Крумов бе добър лекар. Той бе виждал различни пациенти как срещат смъртта, но най-много го поразяваха онези, които се наричаха Божи деца. В последния си час те бяха спокойни. В тях цареше пълен мир.

Той също искаше да бъде като тях, но чувстваше, че бе направил толкова много грешки и смяташе, че Бог не би му ги простил.

Един ден той посети свой пациент. Дядо Стамен бе болен от дълго време, но на лекаря му правеше впечатление неговия уравновесен характер.

Крумов знаеше, че този възрастен мъж познаваше Исус Христос, като свой Спасител и Изкупител.

Лекарят разговаря с него много малко. Изведнъж внезапно без заобикалки Крумов  попита:

– Моля ви, кажете ми, как трябва да вярвам, за да получа мир с Бог?

Дядо Стамен го погледна нежно с много любов и каза:

– Докторе, аз знам, че не мога да направя нищо сам, за да се излекувам и за това ви се доверявам, надявайки се вие да ми помогнете.

Лекарят изтръпна, той бе вперил поглед в стареца и очакваше с надежда изход от положението си.

– Така и вие, – продължи дядо Стамен, – трябва да се предадете на Господ Исус. Да повярвате, че той е умрял там на кръста заради вашите грехове.

Крумов попиваше тези думи, те проникнаха дълбоко в сърцето му.

– Спасителят казва: „Който дойде при мен, никак няма да го изпъдя“. – старческия глас тихо изхриптя. – Може ли Той да лъже? Никога. За това доверете се на думите Му сега.

Крумов не се поколеба, падна на колене и предаде сърцето си на Господа.

В салона се провеждаше поредната дискусия на тема: „Има ли Бог?“ Дебатът беше доста разгорещен. От двете страни хората стояха напрегнати.

Изведнъж един слаб младеж с очила, които едва се крепяха на носа му, енергично размаха ръце и възбудено извика:

– Къде е Бог? Покажете ми Го и ще повярвам в Него!

Един възрастен мъж се изправи и спокойно каза:

– Младежо, погледни слънцето!

– Много силно блести, – младият човек примижа и отвърна поглед от небесното светило.

– Не можеш! – засмя се мъжът. – А то е само Божие творение. Как тогава да ти покажа Бог?

– Знай, младежо, – добави един дребен старец, – че Бог е свят. „….. сам притежава безсмъртие; обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види„.

– Бог се откри на нас пръстните хора, – обади се смело младо момиче, – в Господ Исус, дошлият на земята в човешки образ Божи Син. Ако желаете да видите Бога, погледнете към Христос, Който изяви не само Божията святост и правда, но и Неговата любов и благодат.

– Той обича грешника – заяви възрастна жена – и иска да го спаси, да го направи Свое дете. „Защото и Христос един път пострада за греховете – Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“.

В залата настъпи мълчание. Не познаващите Бога останаха безмълвни.

На Никола му предстоеше среща със световно известен пианист. Това бе вълнуващо и смущаващо за младежа.

Той израстна потопен изцяло в музиката. В дома му всички свиреха на поне един музикален инструмент. Самият той свиреше на цигулка и пияно, но по-често бе солист в църква или пееше на празници или организирани концерти по случай дадени събития.

Никола бе възхитен от новата му предоставена възможност.

– Мечтите ми се сбъдват, – казваше си Никола, – може би това е моят шанс, да се изявя на световната сцена.

Когато се срещна с пианиста, се оказа, че макар и известен изпълнител, той слабо говореше английски.

Освен това се получи нещо доста интересно.

Пианистът предложи:

– Вземете това виолончело и свирете.

Като същевременно нареди нотни листове пред него.

„Никога не съм свирил на виолончело“- помисли си Никола.

Но преди да каже каквото и да е, пианистът го подкани:

– По-смело, младежо! Аз ще ви съпровождам.

Никола изтръгна няколко звука от инструмента, опитвайки се да имитира това, което знаеше от обучението си по цигулка, но нищо не се получи и двамата се разделиха.

Изведнъж като събуден от дълбок сън Никола извика:

– Защо не му казах, че мога да пея?!

Бог ни въоръжава, за да развиваме нашите природни таланти и духовни дарби.

Нека използваме това, което Господ ни е дал, за да Го почетем и да служим на другите за  Негова прослава.

Тази душевна болка на Евлоги не можеше да се дефинира точно като депресия. Той все още бе в състояние да изпълнява задълженията и въпреки всичко избираше да върви напред.

Общуваше с хората, независимо, че отговорите му не бяха особено духовити и жизнени, но дълго оставаше под одеялото и дремеше в пълна тишина. Това за него изглеждаше доста приемливо.

Успяваше да става навреме всяка сутрин, въпреки че след това използваше не пълната си сила и възможности.

Не, Евлоги не бе депресиран, но не бе и радостен, нито въодушевен за каквото и да било.

Дните си отиваха, но в него оставаше една сива празнота. Усмихваше се от време на време, но не от сърце. В него не кипеше ентусиазъм, нямаше хъс за каквото и да е.

Видя го приятелят му Продан. Забеляза унилият му вид. За нищо не го попита, а само му каза:

– Всеки ден е щедър дар от Бог и нова възможност да изживееш деня си с хваление. Господ ти е дал този ден и го е планирал специално с мисъл за теб. През всеки един ден от живота ти Той има план за теб, който винаги включва обилна доза хваление.

Евлоги махна с ръка. Все едно казваше: „Всичко е безнадеждно. Има ли смисъл всичко това?“

– Ако искаш да имаш увереността, – каза Продан, – че всеки ден участваш в Божията воля за живота си, важно е да започнеш деня си с хваление, да го изпълниш с поклонение и да го завършиш с благодарение. От сутринта до последната ти мисъл вечерта, преди да си легнеш, избери единствено да величаеш Господа и никога да не се съмняваш в Него. Ние не сме хора, които винят Бога, а такива, които Го благославят!

На Евлоги това му звучеше като натрапчиво нравоучение, но като се замисли, откри, че в думите на приятеля му имаше истина.

„Защо да не опитам, – реши в себе си той, – нищо не губя!“

Тежко време. Преследваха християните и не даваха да се събират заедно, но това не спря последователите на Христос.

Вечерта бе тиха и тъмна. Луната се бе скрила зад облаците и изобщо нямаше намерение да се показва.

По плочките на тротоара отекваха подкованите ботуши на патрули.

Малина притичваше тихо, спирайки от време на време и тъй като не виждаше нищо, до краен предел напрягаше слуха си.

Изведнъж усети как някой грубо я хвана за ръката и я издърпа към фенерчето си. Малина не го бе усетила, а сега …..

– Накъде сте тръгнали, малка госпожице? – попита грубо патрулът и още по-здраво я стисна за ръката.

Малина не искаше да лъже.

Гледаше патрула в очите, а същевременно се молеше  в ума си: „Господи, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша…“

– Какво езика ли си глътна? – разтърси я  здраво патрулът. – Накъде си се запътила толкова късно?

Малина отвори уста и патрулът чу следното:

– Нашия Най-голям Брат е починал. Събрали са се роднините и ще четем Неговото Завещание.

Патрулът разтърси глава, погледна девойката изненадано и каза вече по-миролюбиво:

– Разбирам, това е важно нещо за рода ви, но не излизайте сама по това време. Повикайте някой да ви придружи. Вървете и внимавайте някъде да не спънете и да паднете. Тъмно е нищо не се вижда, а и вие сте без светлина.

– Благодаря ви, наблизо е.

И Малина пое привидно спокойно по пътя нататък.