Пътуването в самолета се оказа много приятно. Тъй като не бе спал почти цяло денонощие Григоров дремеше и пропусна да види много места, над които прелетяха.

Изведнъж прозвуча гласът на  пилота на самолета:

– Уважаеми, дами и господа, ще кацнем след 15 минути. В дясно можете да видите река Конго, която в долното си течение минава през Демократична република Конго. Това е най- пълноводната река в Африка, която влива в Атлантически океан 15 хиляди кубика вода за секунда.

Григоров погледна през прозореца и сърцето му подскочи. Ето я Конго, река свързана с толкова много легенди.

Блестящата лента на реката, подобно на змия, си пробиваше път през джунглата и криволичейки се вливаше в океана.

Каква величествена гледка! Дори от 7 хиляди метра височина вдъхваше респект. Река Конго олицетворяваше суровата сила. Тя бе непобедима и дива.

Григоров бе на прага на едно приключение, което можеше напълно да промени живота му.

– Ето я там, – каза съседа му. – Реката, която поглъща всички реки. Гробът на белия човек. Така са я нарекли, когато са я открили. Знаете ли, че целият район е изследван по-късно, защото по Конго не можело да се плава?

Григоров поклати глава и се приготви да чуе нещо интересно.

– Цялото долно течение се състои, –  продължи обясненията си съседа му, . – от около 300 водовъртежи, бързеи, водопади и течения, а това са били непреодолими пречки за придвижването по реката. Само няколко упорити мисионери и изследователи са успели да проникнат във вътрешността. Но забележете, това са направили ходейки пеша, въпреки че и там са ги очаквали безброй опасности. Малцина са успели да се измъкнат невредими.

– Дори и днес Конго ни изненадва със коварните си сюрпризи, – обади се от предната седалка един чернокож мъж. – Въпреки това ние си обичаме реката. Тя е главната артерия на континента. Поддържа живота в целия район. Без нея нищо не би съществувало.

Съседа на Григор го погледна с любопитство.

– А вас какво ви води насам? Не ми казвайте, че сте турист. В Конго не идват туристи.

– Аз съм от една биологична изследователска експедиция, – каза Григоров.

– Не ми се вярва, – човекът внимателно се вгледа в Григоров.

– Това е голям проект за проучване на броя на слоновете, – опита се да разсее недоверието на съседа си Григоров. – Имаме подкрепата на страната и правителството.

Съседа му вдигна рамене и каза:

– В последно време за какви ли не глупости пръскат пари. Изследвания……ще броят слоновете …… – и недоволно се обърна към прозореца.

Астронавт от НАСА Скот Кели е изпратил на земята зашеметяваща снимка на алено северно сияние.
Скот Кели бил прекарал една четвърт от годишния си престой на Международната космическа станция. За това време той е видял  в илюминатора множество невероятни гледки, но северното сияние, което е наблюдавал съвсем скоро затъмнило всичко.
Явлението известно като северно или полярно сияние се среща в района на северния магнитен полюс. То е резултат от това, че силно заредените електрони на слънчевите ветрове си взаимодействат с кислорода и азота от атмосферата на Земята.
Цвета зависи от това, какви атоми са били засегнати, а също така и от височината на „срещата“. Най-често срещаният цвят е жълто-зеления, той обикновено се появява като резултат от реакцията с кислорода на височина от около 100 километра над земната повърхност.
Червеното сияние е по-рядко срещано явление и се появява при взаимодействието на слънчевия вятър с кислорода на височина 300 километра над Земята.

През последната четвъртина на миналия век Южна Корея стремително се вряза в редовете на най-развитите страни.
Разбира се, за отбелязване на кардиналните промени е послужила и съвремената архитектура в страната.
Тя поразява със своите оригинални форми, екологичност и функционалност.
«The Dreamy Camera» е името на малък двуетажен кафе музей, намиращ се на 9 километра от източните покрайнини на Сеул.
Особеноста на кафенето  се заключава в това, че самата сграда е стилизирана като рядко срещана камера с два обектива „Rolleiflex“.
Две огромни „лещи“ служещи като изпъкнали прозорци, обхващащи двата етажа на сградата и откриват за посетители красива гледка към местната природа.

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….

Едно дърво много страдало, че било малко, криво и уродливо. Всички останали дървета били много по-високи и красиви. Дървото много искало да бъде като тях и вятарът да разлюлява мощните му клони.
Но дървото растяло на склона на една скала. Неговите корени били пробили в малко парче земя, натрупана в процепа на скалата. В неговите клони духал леден вятър. Слънцето го осветявало само сутрин, а в останалата част от деня се скривало зад скалата, дарявайки светлина на другите дървета, растящи по-надолу.
Дървото не могло да порастне по-голямо и проклинало съдбата си.
Но едно утро, когато го осветили първите лъчи на слънцето, то погледнало на разтилащата се долина долу и разбрало, че животът не е толкова лош.
Пред него се откривала великолепна гледка. Никое от дърветата, растящи по-долу, не могат да видат и една десета от тази чудесна панорама.
Издатината на скалата го защитавала от сняг и лед. Без кривото си стъбло и чепатите си клони дървото не би могло да живее на такова място. То имало своя неповторим вид и заемало своето място. То било уникално.