Иван Петров бе добър съпруг и се стараеше не само на работното си място, но и в дома си и все пак нещо куцаше в семейството му.

Винаги се прибираше след работа в дома си, но….. Жена му Христина имаше нужда не само от неговото присъствие. Тя желаеше да има сто процента от вниманието му.

Вероятно Иван не осъзнаваше това, защото след като се прибереше, веднага сядаше  пред компютъра. А жена му се опитваше да му разкаже по какъв начин е минал трудния ѝ ден.

Тя усещаше, че той не я слуша и само клатеше глава, като от време на време казваше:

– Да, да….

Но Иван отстоеше от нея на хиляди километри.

С течение на времето у Христина се насъбра толкова раздразнение и болка, че накрая те избухна:

– Чувствам се пренебрегната. Кого предпочиташ повече компютъра или мен?

Иван се опита да предотврати надигащия се скандал, като каза по-меко:

– Аз те обичам и с нищо друго не бих те заменил.

Но в крайна сметка Христина се почувства безпомощна. Тя започна да се отдръпва, а в замяна на това стана още по-неприветлива и свадлива.

Иван не може да разбере причината за нейното поведение и ѝ казва:

– В последно време си станала толкова мрачна, я се усмихни малко.

Но това не помагаше, а Христина се цупеше още повече.

Така измина доста време. Двамата започнаха да се отчуждават и да живеят като съквартиранти.

А колко по-добре би станало, ако след оплакването на Христина Иван бе казал:

– Вероятно е болезнено и неприятно да се чувстваш по този начин. Нека да поговорим повече за това.

Ако Иван можеше да приеме чувствата и мнението на съпругата си, може би общуването във семейството щеше да се подобри.

На Сава съвсем не му бе лесно. Той ръководеше група младежи. Той също бе млад човек и нямаше голям опит, не бе отглеждал деца в тинейджърска възраст.

Съмняваше се, че може да ги обучи правилно, че с положителния си опит може да им повлияе, за да не бъдат завлечени от пороците и удоволствията, които предлага света.

Искаше му се да останат добри и чисти, непокварени от злото в ежедневието.

Ходеха заедно на екскурзии, посещаваха музеи и забележителности, срещаха се с различни хора.

Един неделен ден Сава с младежката група посети един старчески дом. Какви ли не мисли минаха през главата му.

Страхуваше се младежите да не обидят възрастните хора, с шега или някоя подигравка. Различни възрасти, специфични разбирания.

Преди да тръгнат Сава наведе глава и се помоли:

– Господи, ти познаваш много по-добре сърцата на тези младежи, ти знаеш и хората, при които отиваме. Помогни ни да прекараме едно чудесно време с тези възрастни мъже и жени и да им занесем радост, топлина и много любов.

Когато отидоха момичетата помогнаха при сервирането на храната. След като свърши обяда, младежите сами намериха местата си сред това многообразие от възрастни хора.

Разговаряха и се смееха заедно с тях. Лора и Станчо им попяха, а Тони им посвири на китара.

Някои от момичетата поканиха част от възрастните мъже и танцуваха с тях. На възрастните дами също не им се размина. Младежи подхванали ги внимателно през кръста, танцуваха танго под звуците на китарата.

Валери бе седнал до леглото на една жена и ѝ говореше нещо, а тя топло му се усмихваше. Бонка бе отворила Библията си и обясняваше нещо на един заинтересован възрастен мъж.

Сава наблюдаваше младежите в действие и си каза:

– До сега не съм осъзнавал какъв потенциал имат тези млади хора. Те са жив пример за силата на Христовата любов, която променя хората.

 „Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда, и всичко това ще ви се прибави“.

Ако слушаме тези думи на Христос, ние осъзнаваме, че това са най-дръзките думи, които сме чували до сега.

На нас ни се иска точно обратното, дори и на по-духовните от нас.

– Аз искам да живея, трябва да изкарвам пари, нужно е да се обличам, да си изкарвам прехраната. Главната грижа в нашия живот не е  Божието Царство, а поддържането на собственото ни благосъстояние.

Ако Христос преобръща всичко с главата надолу, първо трябва да се разберем с Бога, защото най-важното в живота ни, не е да се грижим за всичко останало въобще.

„… Не се безпокойте за живота си“.

Нашият Господ казва, че е безсмислено да се тревожим толкова много за това, което е нужно за живота на тялото ни.

Христос не казва, че човек, който за нищо не мисли е блажен, а че Неговите ученици трябва да отделят специално внимание на отношенията си с Бога.

Може би е трудно на един християнин да позволи на Святия Дух да го научи да живее в съответствие с тези думи на Исус.

По време на промени, войни, катаклизми се преживява сериозна политическа и икономическа нестабилност. А това кара мнозина да напускат домовете си и да търсят място за по-добър живот.

Семейство Енчеви бяха отишли уж на по-добро място, но още бяха на палатка. Главата на семейството Симеон Енчев не можеше да намери квартира и работа. Бяха изпаднали в безнадеждна положение.

– Бог ни е оставил, – плачеше тихо майката, прегърнала трите си деца.

Един ден ги посети свещеникът на местната църква. Той видя в до какво жалко положение бяха стигнали.

– Виждам, че не ви е леко, тук идват много хора с надежда да намерят препитание, но станахте много, – каза свещеникът с болка.

– Имаме нужда от храна, дом и отопление, – намеси се майката. – Децата измръзват през студените нощи. Вече всички кашлят, а нямаме пари и за лекарства.

Свещеника се намръщи. Симеон забеляза това и за да смекчи положението предложи:

– Помолете се за моето семейство и бъдещето му.

– Сега нямам време, – отсече свещеникът и побърза да си тръгне.

Изпадналото семейство в беда остана объркано.

– Какво ще правим сега, щом и от църквата не искат да се молят за нас?

Свещеникът след срещата бързо отиде в близкия магазин. Купи хранителни продукти, а след това успя да събере дрехи за децата.

Когато го видяха, как крачи към палатката им натоварен, семейство Енчеви не повярваха на очите си.

Той им даде храната и дрехите и ги почака да се нахранят и добре да облекат децата си. След, което каза:

– Сега можем да се помолим и да благодарим на Бога за Неговата щедрост. Виждате ли? Той винаги се грижи вас!

Стоил израстна в семейство, в което се говореше за Божията любов, но повече се наблягаше на гнева.

Още от ранните си детски години той чуваше:

– Какво правиш? Бог ще те накаже за това!

Някои от тези забрани му изглеждаха необосновани, но той уважаваше родителите си и по-възрастните хора и не смееше да им противоречи.

В църквата в която ходеше, на Стоил му бе трудно да приеме Бога като любящ баща.

Един ден, когато четеше от Библията си, на Стоил му направи силно впечатление в Софония 3:17 изразът „ще се развесели“.

Стоил вдигна глава и закрачи нервно напред назад.

– Какво излиза? – попита той. – Бог се весели за мен.

Стоил си спомни радостта на баба си и дядо си, когато виждаха тях, техните внуци.

– Тази спираща дъха радост, – каза си Стоил, – извира от една безусловна любов. Ако аз, който съм човек, мога да изпитвам подобна любов, колко по-силна е Божията любов към нас! Нали ние сме неговите деца.

Стоил изведнъж смръщи вежди, вдигна показалеца си тавана и продължи размишленията си.

– Ами ако човек се почувства необичан и нежелан?…… Само човеците могат така грозно да отблъснат и отхвърлят някого, но Бог ни обича и се радва за нас. Това е истинска утеха.

Мислите в главата на младежа течаха много бурно.  той бе открил нещо ново, което силно го бе развълнувало.

– Не бива да съгрешавам, – каза си Стоил, – но не за това, че ще бъда наказан, а защото ще се наруши общението ми с Бога. Божията любов е нещо реално, което не бива да се отхвърля и пренебрегва.