Таня чакаше в кафенето на летището. Скоро щяха да пристигнат със самолет нейни близки.

Изведнъж келнерът изтича към вратата и започна да крещи:

– Всички на изхода, бързо на изхода!

Той размахваше ръце и сочеше към вратата.

Никой не знаеше какво става. Хората започнаха да се блъскат. Някой по микрофона си дереше гърлото:

– Бързо напуснете летището…

Един старец мина покрай Таня и го чу да мърмори:

– Такова нещо по-рано никога не се е случвало. Дори не знаем какво да правим.

Второто съобщение по микрофона звучеше още по-объркващо:

– Останете в терминала.

След 30 минути бе възобновена евакуацията. Всичко ставаше много бавно само по две стълби.
Тези, които бяха по-отзад почувстваха напрежението в предните притискащи се тела едно о друго.

– Там има бомба, – викаше някой отчаяно, – трябва да бягаме.

Едни тичаха, други стояха вцепенени.

Хората се движеха и блъскаха като бушуваща вълна по време на буря.

Сътрудниците на летището изобщо не знаеха какво да правят. Те един през друг повтаряха:

– Евакуирайте се….. там имаше експлозия….

– Стойте по местата си ….

– Напуснете…

Двама лекари си проправяха път през тълпата. Те се движеха към мястото на експлозията.

– Аз съм лекар, – каза единият.

– Да вървим натам, – посочи с ръка другият.

Заеха се бързо с първите ранени и започнаха да оказват помощ и на останалите от пострадалите.

Имаше много хора, които също се опитваха да помогнат. Полицаи и военни бяха целите в стъкла. Те не усещаха, че са наранени, а гледаха да спасяват хората.

Имаше много мъртви и огън наоколо. Някои държаха пожарогасители, опитвайки се да потушат пламъците.

Изведнъж тавана рухна, много хора останаха под развалините. Младеж ровеше отломките и вадеше хора. Някой умираха в ръцете му.

Една жена държеше детето си на ръце и говореше като обезумяла:

– Моето дете… къде е детето ми?

Младежът я дръпна настрани:

– Успокойте се! Детето ви е в ръцете. С него всичко е наред.

Някои от хората, които извадиха изпод отломките паднали от тавана, бяха с откъснати крака, други бяха останали без ръце. Повечето лежаха в локви кръв и не можеха да се обърнат.

Младежът заедно с още мъже пренасяха ранените на безопасно място.

Това бе същински ад. Множество умрели, ранени и объркани от страх хора изпълваха картината на разрушенията…..

– До кога? – крещеше една жена и скубеше косите си. – Няма ли кой да спре този поток от мъка? Кой ще спре тези кръвопролития? На кого са нужни?……

 – По време на ураган, – казва опитния моряк, – за да се спасим трябва да се придържаме към едно единствено действие. Трябва да поставим кораба в правилното положение и да го запазим така.

Когато пред християнина не се вижда слънце, нито звезди и голяма буря се е разразила над главата му, той има само един изход и един единствен път е открит пред него.

Разумът е безсилен да му дойде на помощ. Опитът му от миналото няма да му даде проблясък. Даже и в молитва може да не намери утешение.

Остава само едно. Душата му трябва да знае как правилно да стои пред Бога и да задържи това положение.

Уповай на Бог, без значение какво се е случило.

Нека да има ветрове, високи вълни, бури, гръмотевици, мълния, заплашителни скали, издигащи се валове, ….

Каквото и да се случи хвани се за кормилото си и поддържай вярата си в Бога, в Неговото Слово и във вечната Му любов.

Геоложки проучвания в САЩ са установили, че причината за появата на цунами в Аляска, което разруши града през 1964 г. е подводно свлачище.

Геофизикът Danny Brothers с помощта на сонар и друго наземно оборудване е успял  да докаже, че причината за голямата вълна не е било земетресение, а свлачище под водата.

В селището Ченега преди 50 години мощната вълна е унищожила всички здания, частично са оцелели само две. В резултат на катаклизма са загинали 23 от 75-те жители. Местните са имали твърде малко време, за да се евакуират. Цунамито ударило града само 4 минути след станалото срутване под водата.

Според специалистите, от 106-те смъртни случая в Аляска, 85 са вследствие на цунамито.

Елена гледаше с тъга дъщеря си. Най-после те се бе престрашила и бе разказала на Яна истината за баща ѝ.

 

– Ти си била любовница на моя баща? И той е имал своя семейство? – каза съвсем объркана Яна.

Тя гледаше изумено майка си. Чувстваше се като плод на греха. Това беше ужасно.

Яна дълго се бореше с това, но в последно време това чувство отново започна да се възвръща. Тя се възприемаше като недостойна, неприета, ненужна и не любима, както от Бога, така и от хората.

Беше приела Исус като свой Господ и Спасител, но усещаше, че нещо в нея не е както трябва.

Бог я благослови, постави я да служи в църквата, направи я консултант на един от  лагерите, но въпреки всичко тя се чувстваше недостойна за всичко това.

Веднъж спонтанно бе възкликнала:

– Нима мога да направя за Бога нещо велико? Съмнявам се. Не бих могла да повярвам в това.

На една от службите в църквата, по време на молитва, Яна помоли Бог:

– Покажи ми, че моето съществуване има значение и че съм нужна на Теб и на хората.

Бог започна да ѝ говори чрез проповедника, но тя не го прие и започна да спори с Господа:

– Тези думи не са само към мен, а и към всички останали.

По-късно една жена се моли за нея. Всяка дума, която изричаше жената, имаше точно попадение, право в сърцето на Яна. Това бе първата вълна.

След това Бог ѝ говори чрез свидетелството на едно момиче, което каза:
– Чувствам се като сирак. Самотна, изоставена…..

По време на следващата молитва Яна едва се държеше на краката си. Вълна от любов я обля цялата.

Бог ѝ прошепна:

– Аз те обичам. Ти си Ми необходима. Предстоят ни велики дела. Ще дойдеш ли?

Яна не се чувстваше вече самотна. Тя бе достойна в Неговото присъствие. Разбираше, че е приета от Него, а това ѝ бе напълно достатъчно. Тя нямаше нужда от нищо друго.

– Ти не си плод на греха, а Мое благословение, – продължи да ѝ шепне Бог.

Яна, както никога до сега, сияеше от щастие. Тя обичаше всички и им се радваше. Искаше да прегърне всеки и да го дари с топли думи.

„В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“.

Ако ги видеше някой щеше да си помисли, че са дядо и внук, но те току що се бяха запознали. Младият мъж беше угрижен, а възрастният човек до него излъчваше спокойствие и мир.

– Един ден, – каза старецът, – бях в столицата и видях на пътя един човек да гони шапката си, която вятъра му бе отнел. Миг след това го блъсна една кола и човекът умря на място.

Младият човек се намръщи и каза:

– Защо ми разказвате всичко това?

– Просто си мисля, как човек загубва всичко, преследвайки нещо съвсем незначително.

След като се позамисли малко младежът каза:

– Че аз правя това през целия и живот.

Старецът поклати глава:

– Всеки от нас го прави от време на време, но не и за цял живот.

Мъжът искаше старецът да млъкне и да го остави на мира, но нещо го караше да изпитва доверие към този възрастен човек. Изведнъж някаква вълна се отприщи в него и той изля цялата си болка пред стареца.

Разказа му за баща си, който много пиел, за двата си неуспешни брака, за работите си, които в началото уж вървели добре, но после всичко се обръщало срещу него и той трябвало да напусне от там.

– Мисля, че е време да спреш да гледаш в миналото си, не бива да му позволяваш да контролира живота ти днес, – каза съвсем спокойно старецът.

– Знам, че не трябва толкова да мисля за миналото си, – размаха неспокойно ръце Виктор, – не бива и да се тревожа, но се чувствам подтиснат. Просто не мога да престана да го правя. А всичко това съсипва живота ми.

– Синко, тези твои чувства съвсем не са толкова страшни, – каза спокойно и уверено възрастният човек. – Ти не би се тревожил ако бе глупав човек. Само глупавите хора не се тревожат за нищо и нямат страх от никого.

Лицето на Виктор се навъси като буреносен облак В същия момент му се искаше да изрита стареца и да го прати по дяволите, но нещо го задържаше и той продължаваше да слуша разсъжденията на човека до себе си.

– Ти си човек с богато въображение и бързо си представяш неща, които биха могли да ти се случат. Когато страховете и съмненията те връхлетят, ти започваш да пресмяташ всички възможности, за да избегнеш. По-голямата част от притесненията ти, че това или онова ще се случи са напразни, а тези неща, които наистина ще се случат, ти сам можеш да се справиш с тях.

– Какво да правя тогава? – повдигна рамене безпомощно Виктор.

Старецът се засмя:

– Всяка сутрин след като се събудиш, недей да се притесняваш за една или друга несвършена работа, не трябва да се безпокоиш и за нещата, които ти предстоят през този ден. Просто застани и благодари за това, които имаш: твоя дом, кола, завивката, храната не забравяй, че много хора няма и това. И тогава ще се почувстваш по различно, готов за битките, които ще се случат през този ден.

– Благодаря ви, – каза Виктор на старецът, – сякаш огромен товар падна от раменете ми. От сега вече знам какво да правя.

Старецът му се усмихна, потупа го съучастнически по рамото и си тръгна.