Димитър бе много развълнуван. Той си намери работа в голяма фирма за връзки с обществеността.

След няколко месеца той бе освободен от тази длъжност по различни съображения.

Димитър бе съкрушен. Чувстваше се безполезен и засрамен.

Когато се прибра в къщи, сподели новината със съпругата си:

– Уволниха ме.

Очакваше тя да се притесни и разтревожи, но тя отговори с увереност:

– Е, нещо ново ще се появи.

Тези думи му дадоха смелост и той започна без страх да чука по вратите.

Много скоро Димитър намери работа в голяма рекламна агенция.

Не се мина много време и заедно със свой колега основаха собствена такава, която имаше успех, дори спечелиха редица отличия.

Един ден Димитър осъзна:

– Успехите ми се дължат на новото ми отношение към провала. Никой не трябва да се страхува от неудачите. По-добре е да приема предизвикателствата въпреки рисковете. Това, което изглежда като провал, може да доведе до победа и да ни научи на важни уроци.

Чрез такива преживявания узряваме, научаваме да се доверяваме на Бога и добиваме увереност, че Той ще действа за наше добро.

Някои хора доста стресиращо приемат летенето със самолет.

Какво да кажем за Павел, който летеше с осем месечния си син и то не веднъж.

Малкото първоначално се справеше добре с адаптирането по време на един от полетите, но по едно време му доскуча да седи в скута на баща си и обърна поглед към съседната седалка.

На нея седеше непознат жена.

Детето внезапно пожела да спре да се гушка в баща си и изпълзя до жената.

Тя отвори ръцете си за него и каза:

– Просто ми го дайте.

Бащата ѝ подаде малкия си син.

След няколко минути малкото сложи глава на гърдите на непознатата и заспа.

– Ще се грижа за детето ви, а вие дремнете, за да наваксате малко сън, – предложи тя на бащата.

Мъжът благодари, настани се удобно и моментално заспа.

Добротата на жената и любовта към ближния си казаха дума. Те бяха напълно достатъчни, за да се почувства малкото добре, а бащата да отпочине.

Петров изтърва обяда в стола и се насочи към близкия ресторант.

Там го обслужи сервитьор, който се държеше странно. Бе разсеян и три пъти трябваше да му повтори поръчката.

При сервирането младият мъж, се обърка нацяло. Извини се, но и след това нещата не потръгнаха в работата му.

– Явно този човек има тежък ден днес, – каза си Петров.

Той можеше да се оплаче от работата на келнера направо на собственика на ресторанта или нямаше да му даде изобщо дори малък бакшиш, но …

Петров постъпи по друг начин.

Почувства, че трябва да помогне на сервитьора. За това извади портфейла си и му даде двеста лева. С толкова разполагаше в момента.

Младият мъж се разплака:

– Току що спасихте колата ми.

Петров бе разбрал, че нещо повече измъчва сервитьора и той реши да му помогне.

Така се реши да посее време за този млад човек, чувствайки, че само двестате лева няма да свършат работа.

Двамата приятели Спас и Милен обсъждаха нашумялото събитие:

– И какво толкова е станало в Асбъри? – повдигна рамене Спас.

– Хората празнуват! – каза въодушевено Милен. – Студентите там започнали да се покланят и не спират. Времето за молитва, покаяние и поклонение не престава и започна да се разпространява и в други кампуси по цялата страна.

– Да, но други ги осъждат, – възрази Спас.

– Какво не им харесват? – възмути се Милен.

– Не пеят правилните песни. Няма достатъчно проповядване на събранията. Тълпите не са достатъчно разнообразни……

– И какво от това? – недоумяваше Милен.

– Виж, ако има съживление, Бог ще го започне със средни на възраст, като нас. Това изглежда много по-разумно. А тези младоци какво си въобразяват? Липсва им зрелост, за да водят движение на Бога.

– Проблемът ти е , че съживлението в Асбъри не започна от такива като теб, – усмихна се Милен.

Милен скръсти ръце и се нацупи.

– Както искаш, – погледна го със съжаление Милен. – Нима така ще стоиш, докато дойде истинското съживление?

Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.