В големия салон на читалището Симеонов смело и решително излагаше своите доводи против вярата в Библията.  Хората мълчаха. Симеонов си помисли, че неопровержимата му реч е направила силно впечатление на присъстващите, затова храбро попита:

– Имате ли някакви въпроси?

Една възрастна жена прегърбена от годините се обади:

– Господине имам един въпрос към вас.

– Кажете, – каза самодоволно Симеонов като изгледа пренебрежително старомодните ѝ дрехи.

– Преди много години овдовях. Имах осем деца и никакво имущество. Единственото, което притежавах бе тази Библия – и тя издигна високо книга с черни корици, на която отпред се забелязваше кръст.

Симеонов внимателно се заслуша в думите на жената, а вътре в себе си усети напрежение.

– Тогава помолих Бог за помощ и се стремях да живея според Неговото Слово, – продължи жената. – Така изхраних себе си и децата си. Дори и сега да умра, аз съм напълно спокойна, защото Христос ме спаси от вечния съд, като ми прости греховете. Освободи ме от властта на сатана и греха. Очаквам един блажен живот с Господа. Това направи вярата ми. А сега ми кажете какво направи вашето учение за вас?

– Добра жено, – каза Симеонов, – аз не искам да отнема утехата ви.

– Не, – отвърна старицата, – нямах предвид това. Питам ви: Какво направи вашето учение за самия вас?

Симеонов отново се опита да отклони отговора си, но хората подкрепиха възрастната жена и настояваха да чуят какво ще каже говорителят на това.

Положението бе безизходно. И Симеонов посрамен напусна събранието.

Провеждаше се евангелизация на открито. Никифор бе възмутен . Той се изправи и заяви следното:

– Чух ясно какво каза този човек, но не вярвам на нито една от думите му. Осланям се само на това, което виждам. Не вярвам нито в ада, нито в някакъв съд, още по-малко в Бог. В живота си никога не съм видял нещо подобно, защо да вярвам тогава, че те съществуват?

След него се изправил Продан и започна да говори:

– Казаха ми, че наблизо има извор. Не е вярно, там няма нищо.

– Ти видял ли си това? – попита някой от тълпата.

– Казват ми, че тук растели дървета и храсти, – продължи невъзмутимо Продан. – И това не е вярно.

В навалицата се чу глух ропот.

– Твърдят, че на небето се задавали облаци, – леко усмихвайки се упорито отбеляза Продан, – но и това не е истина.

Някои от присъстващите бяха готови да го халосат с нещо, за да млъкне, но това не го интересуваше и поднови изказването си:

– Сигурно си мислите, че съм си изгубил ума, но в действителност не казах нещо по-различно от мъжа, който говори преди мен. Аз съм сляп по рождение и никога не съм виждал извор, дървета, храсти и облаци. Когато твърдя, че тези неща не съществуват, просто доказвам, че съм сляп.

Хората наоколо започна одобрително да клатят глави.

Тогава Продан се обърна към Никифор:

– Колкото повече говорите за своето неверие, толкова по-явна става вашата слепота. Не виждате нищо Божествено, защо сте духовно сляп.

Думите на Продан направиха силно впечатление на хората, а Никифор наведе засрамено глава и се изниза.

Божите неща не могат да се възприемат с нашите сетива, нито чрез нашия разум, това става единствено с помощта на вярата.

Нека Бог отвори духовните ви очи, за да осъзнаете, че има не само ад, но и Спасител, Който може да ви избави от него.

Стоил Крумов бе добър лекар. Той бе виждал различни пациенти как срещат смъртта, но най-много го поразяваха онези, които се наричаха Божи деца. В последния си час те бяха спокойни. В тях цареше пълен мир.

Той също искаше да бъде като тях, но чувстваше, че бе направил толкова много грешки и смяташе, че Бог не би му ги простил.

Един ден той посети свой пациент. Дядо Стамен бе болен от дълго време, но на лекаря му правеше впечатление неговия уравновесен характер.

Крумов знаеше, че този възрастен мъж познаваше Исус Христос, като свой Спасител и Изкупител.

Лекарят разговаря с него много малко. Изведнъж внезапно без заобикалки Крумов  попита:

– Моля ви, кажете ми, как трябва да вярвам, за да получа мир с Бог?

Дядо Стамен го погледна нежно с много любов и каза:

– Докторе, аз знам, че не мога да направя нищо сам, за да се излекувам и за това ви се доверявам, надявайки се вие да ми помогнете.

Лекарят изтръпна, той бе вперил поглед в стареца и очакваше с надежда изход от положението си.

– Така и вие, – продължи дядо Стамен, – трябва да се предадете на Господ Исус. Да повярвате, че той е умрял там на кръста заради вашите грехове.

Крумов попиваше тези думи, те проникнаха дълбоко в сърцето му.

– Спасителят казва: „Който дойде при мен, никак няма да го изпъдя“. – старческия глас тихо изхриптя. – Може ли Той да лъже? Никога. За това доверете се на думите Му сега.

Крумов не се поколеба, падна на колене и предаде сърцето си на Господа.

Беше горещо, но на никого не правеше впечатление това. Шумна тълпа се бе събрала на площада пред кметството и чакаше с нетършение развоя на събитията.

Димитър излезе с кмета и съветниците от сградата на общината и всички очи се впериха  в тях. Надигнаха се гневни възгласи и роптаене.

Димитър се славеше със своята чесност и правдивост. За това, когато вдигна ръка, хората се умълчаха.

– Отдавна се чуват критики и осъждения по адрес на местната управа. Ето ги пред вас. Ще кажете кои да свалим от тях? Но на тяхно място трябва да предложите благонадежни хора, които да си вършат работата, както трябва.

Мнозина поклатиха глава със задоволство.

Когато бе изкаран един от съветниците на кмета,  се разнесе мощна вълна от негодувание, в която отчетливо се долавяше:

– Долу!

– Махнете този мръсник, да не петни района ни.

– Смачкайте му физиономията …..

Марин едва успя да надвика разбунтувалата се тълпа:

– Ще го свалим от поста, който е заемал досега, но на негово място трябва да предложите друг.

Настъпи мълчание. След няколко минути някой се окопити и извика:

– Да турим Пройчо!

Нова буря от гласове заля площада:

– Той лъже!

– Урежда само своите си!

– Спал е със снаха си!

Последваха и други предложения, но по един или друг начин кандитатурите им бяха отхвърлени. Положението със следващите съветници не бе по-розово. Хората осъждаха и разкриваха пороците на токущо предложените.

Тълпата започнаа бавно да се разотива. Те не можеха да предложат по-добри за съветници и се примириха.

Решиха, че е по-добре да остане старото, но познато положение, отколкото ново, което не се знаеше на какъв край ще ги изведе…..

След като завърши гимназия, Трифон замина в големия града, за да продължи образованието си в университета. Той бе много развълнуван от факта, че ще бъде свободен.

– Сега на никого не съм длъжен да обяснявам защо правя така или иначе. Но сега ми се пада и по-голяма отговорност. Ако сгреша и взема неправилно решение, за последствията не мога никого да виня.

Периода до Новата година за Трифон бе време за приспособяване към новата обстановка, в която колкото и да е странно изискванията към него не намаляха, а се увеличиха.

Сега бе време да докаже, че е голям и способен да води самостоятелен живот. Запретна се здраво и не изоставаше нито в учението, нито в обществените мероприятия, който ставаха в града. В началото не му бе леко, но свикна.

Наближиха празниците по Нова година и Рождество и Трифон се радваше:

– Сега родителите ми ще видят колко съм се променил. Дали ще се радват, че съм станал по-самостоятелен и по-отговорен за постъпките си?

Усмихнат, пълен с оптимизъм Трифон прекрачи родния праг.

– Тито, – извика майка му като го видя и го прегърна.

След това погледна към обувки му, на една от които се бе лепнало малко кафяво листо и веднага нареди:

– Обувките в антрето! Кога ще да се научиш с мръсните обувки да не влизаш в стаята?

Трифон не искаше да влиза в конфликт с майка си, за това отиде в антрето и се събу.

Когато се настани на масата грижовната майка веднага му предложи пълна чиния, от която се вдигаше приятна миризма на задушено със зеленчуци.

– Е, как я караш там? – започна майка му с въпросите си. – Успяваш ли да разбереш какво преподават или се заплесваш и не внимаваш? Закъсняваш ли вечерно време? Храниш ли се редовно? …

„Горката ми майка, – помисли си Трифон, – тя не може да разбере, че не съм онова малко момче, което отлетя преди няколко месеца от дома ѝ. Дори не забеляза, колко много съм се променил“.

След въпросите си, на които не бе дочакала да ѝ се отговори майка му започна да разказва за баща му, неприятностите в работата си и новите промени, които бяха направили в двора.

Слушайки майка си Трифон не усети влизането на баща си.

– О, сине, добре дошъл. Радвам се да те видя. Я какъв голям си пораснал, дано поне малко си поумнял.

Трифон само се усмихна и прегърна баща си.

– Сега си сам, – започна баща му, – гледай да не ни изложиш. Не гони момичетата, има време за всичко ….

И той продължи с поученията и наставленията към сина си. Трифон седеше почтително и не възразяваше на баща си.

Колко жалко, че това не направи впечатление на баща му. Нравоученията на възрастния човек бяха насочени към оня малък хлапак, който бе готов да възразява на всичко и да спори, макар и да разбираше, че не е прав.

Трифон въздъхна примирен и си помисли:

„Възприемат ме още като малък. Дори не забелязаха, че съм се променил… Е, нищо….. Може би с времето…“

Ако се опитаме да разберем и да се адаптираме към промените в нашите деца, това ще им покаже, че ги ценим повече. По-добре да разпознаем растежа и зрелостта им и да ги насърчим. Само това може да ни сближи с тях.