В стаята цареше полумрак. В околните домове отдавна бяха запалили лампите. Сашка седеше на стола и безжизнено гледаше в открехнатия прозорец.

– Саше, – извика майка ѝ, когато влезе в стаята, – защо седиш на тъмно? Случило ли се е нещо?

Сашка продължи да мълчи, събрала ръце в скута си, сякаш не бе чула въпросите на майка си.

– Дъще, твоето мълчание много ме тревожи. Какво става с теб.

Сашка се отърси като от някакъв полусън.

– Получих първата си целувка от мъж….

Майка ѝ я погледна изненадано, с дълбоко скрито в себе си притеснение.

– Това се случи при много романтични обстоятелства…..

– Какво си направила? – едва сега възкликна на глас майка ѝ.

– С Емо бяхме далече от залива. Около лодката се виждаха различни на цвят риби. И тогава….

Сашка разказа следното на майка си:

Емо се стараеше и всячески се мъчеше да ме убеди:

– Ако се гмурна още днес ще извадя част от пиратско съкровище.

– Самохвалко, – възкликнах и се засмях.

– Да се обзаложим на една целувка, предложи бързо той.

Не вярвах на нито една от думите му, за това на шега приех.

Той скочи от лодката и се изгуби във водата. По едно време се разтревожих. Забави се много. Помислих, че му се е случило нещо.

Тъкмо се чудех как ще се върна на брега сама, когато той изплува. В ръцете си държеше малка амфора, пълна със сребърни монети.

Помислих си: „Дали предварително не я бе скрил? Но това нямаше значение“.

Майката на Сашка въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Нали си ме учила да спазвам обещанията си. Загубих облога и му позволих да ме целуне. Трябва да призная, че много ми хареса.

– Ти познаваш ли добре това момче, – загрижено попита майка ѝ.

– Той е красив като Аполон, – каза Сашка с възторг. – Какво да го правя непрекъснато върви по петите ми? Изглежда е влюбен до ушите в мен. Но и аз го харесвам и съм влюбена, но не го показвам.

– Баба ти едно време казваше, че любовта и кашлицата не могат да се скрият.

– Защо става така, когато ни връхлети любовта? Не си мисли, че дъщеря ти е вятърничаво момиче. Тази целувка е само от спечелен облог. Той е по-голям от мен. Ще го накарам да ми признае за всичките си похождения в миналото…

– Уж още нищо няма между вас, а май вече го ревнуваш? – засмя се майка ѝ.

– Знаеш ли какво казва сестра му за него, че ако всичките му грехове трябва да се изпишат на челото му, трябва да си нахлупи шапката до очите, за да не се виждат.

– Е, сигурно не е толкова лош….. щом си го харесала!

– Защо всички смятат, че любовта е грах? Нали Спасителят ни е повелил да се обичаме.

– Ако истинската любов премине в действия, за които Спасителят ни е заръчал да се държим далеч от тях, – каза майка ѝ, – тя губи своята стойност.

Сашка кимна с глава в знак на съгласие и добави тихо:

– Така е!

 

Заваля, най-после заваля дългоочакваният сняг. Той се стелеше по земята и покриваше всичко с бялата си пелена.

Петър вървеше с майка си, Светла Атанасова, която бе учителка в местното училище. И двамата се радваха на снега.

Изведнъж Петър свъси вежди и внимателно се заслуша.

– Мамо, защо скърца снегът?

Майка му го погледна  и се усмихна.

– Ето чуй сама, – погледна към добре обутите си крака Петър, – снегът наистина скърца.

– Това се получава, при счупване на снежинките, – каза майката.

– Но те са толкова малки, – Петър погледна учудено. – Как могат да издават толкова силен звук?

– Когато снежинките падат на земята, те не се нареждат плътно, – поясни майката. – Между тях остава пространство, което се изпълва с въздух.

Петър слушаше с ококорени очи. Внимателно се вгледа в навалелия сняг, но съвсем не можеше да различи отделните снежинки, нито разстоянията между тях, за които говореше майка му.

– Когато стъпваме на снега, – продължи обясненията си Светла, – ние притискаме милиони снежинки и ги уплътняваме.

– А какво става с въздухът между тях? – попита нетърпеливо Петър.

– Въздухът се отделя, а снежинките при докосването си се чупят.

– О, колко жалко! Те са толкова красиви, – въздъхна печално Петър, като си представи моделите снежинки от хартия, които скоро правеха в училище.

– А ти знаеш ли, че при различна температура на въздуха, снегът скърца по различен начин? – попита Светла.

– Наистина ли? – изненада се Петър.

– Когато студът не е толкова голям, – започна да обяснява майката, – снежинките се покриват с тънък слой незамръзнала вода.

– Колко трябва да е температурата на въздуха, за да се образува такъв слой вода? – попита Петър.

– При температура около -10 ° C, дебелината на слоя е само един молекулен слой, а при при -1 ° C е стотици пъти по-голяма. Тази невидима за очите ни вода заглушава звука при счупването на снежинките.

След като Петър чу това обяснение, заключи:

– Тогава ние няма да чуваме скърцане под краката си.

– Да, така е, – съгласи се майка му. – За това чуваме този звук само, когато времето е много студено.

Семейство Павлови си имаха нов дом и то в планината. Наоколо изправяха снага иглолистни и широколистни дървета.

Всичко беше очарователно, въздухът чист, природа бе прекрасна, ….,

Един ден Димитър притича към седящите на масата, които закусваха и зашепна смутено:

– Забелязахте ли необичайно явление, което става в задния двор?

– Какво явление? – Стоян погледна строго сина си.

Той очакваше поредната шега или измислена невероятна история.

– Татко, ти можеш да не вярваш, но …, – запъна се Димитър, – нали всеки ден ме караш да пълня ведрото в задния двор с вода.

Стон кимна с глава:

– Да! И какво от това? Тежка ли ти се вижда тази работа?

– А къде отива водата, която съм налял? – намръщи се Димитър. – Мама не я е ползвала, Васка също, а доколкото знам и ти нищо не правиш с нея.

– И аз забелязах, – каза Пенка, майката на Димитър, – че сутрин ведрото е вече празно.

– Да не се е пропукало и водата да изтича? – попита Стоян.

– С Васка го огледахме внимателно, – каза Димитър, – но не намерихме отвор през, който да изтича водата.

– Интересно, – каза замислено Стоян. – Ще видим тази работа.

След закуска Стоян и Димитър поставиха камера в задния двор. Само тя можеше да разкрие тази мистерия.

На другия ден, когато бе пусната камерата, всички бяха удивени от това, което видяха записано на нея.

Първоначално на записа нищо не се случваше, но след това е появи малко кафяво мече.

– Защо животно се разхожда в задния ни двор? – попита възмутено Васка.

Мечето се наведи и пи от водата.

– Не вярвам да изпие всичката вода, – обади се Димитър.

След като се напи, мечето влезе във ведрото.

– Явни мечето си прави баня, – засмя се Стоян.

– Но то изразходва всичката вода, – възкликна Пенка.

– Е как няма да я изразходва?! – плесна с ръце Стоян. – Не виждате ли, че като се настани във ведрото, по-голямата част от водата се излива навън.

– Не му се сърдете, – застъпи се Васка за него. – Вижте колко е сладък и мил!

Ето така бе разгадана тайната на изчезващата вода от ведрото в задния двор на семейство Павлови.

А вие бихте ли се досетили веднага?

Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.

Топлият следобед предразполагаше за размисъл. Десетина юноши се възползваха от това и решиха да се съберат в създадения от тях клуб „Искам всичко да знам“.

Идеята бе на Пламен. Той обича да чете и да изнамира интересни факти за животни, растения, хора и какво ли още не.

Приятелите му Стоян, Ставри, Данаил, Кольо, Симеон, Нели, Мая, Радослав и Мария, също бяха много любознателни, за това с радост приеха идеята за създаване на този клуб.

Пламен бързо ги събра в едно от междучасията и им каза:

– Днес ще се съберем в парка, около фонтаните. Времето ще бъде хубаво и за това реших да прекараме обсъжданията на открито. Темата за днешното събиране я знаете, нали?

– Да бе, за стридите, – махна с ръка Данаил.

Цяла седмица всеки от тях бе търсил интересна информация за тези малки безвредни същества.

Когато се събраха, лицата на десетимата сияеха. Всеки очакваше да научи нещо, което не знаеше и да предложи информацията, която бе намерил.

Както винаги Пламен започна със малко встъпително слово:

– Стридите са много по-интересни, отколкото човек може да си представи. Яли са ги селяни и царе. Ценили са перлите открити в черупките им. Надявам се всеки от вас е открил нещо ценно за тези същества.

– Стридите могат да чуват, – започна Стоян. – В едно скорошно проучване учените пуснали на стридите звуци със ниска честота, като тези, които издават товарните кораби или получаващи се при техногенните експлозии и вятърните турбини.

– Интересно, – обади се Мая, – какъв ли е бил резултата?

– Стридите затворили черупките си, – продължи Стоян.

– А как ли реагират на звуци с висока честота, които издават високоскоростни катери? – попита Симеон.

– Те изобщо не ги безпокоят, – отговори Стоян. – Интересно е, че слухът им служи, за да чуят дъжда и приливите, така че да знаят кога да се размножават или да се подготвят за приемане и смилане на храна.

– Стридите са най-старото ястие, – сподели Нели. – Археолозите знаят, че един куп от черупки на стриди е доказателство, че наблизо са живели хора. Най-старите останки от стриди – купчини черупки, са датирани от 4000 г. пр. Хр. Преди хиляди години със стриди са се хранели аборигените на Северна Америка, жителите на древен Египет, Гърция, Рим, средновековна Франция и Англия, както и индийците.

– А знаете ли, че черупките на стридите са полезни за градината? – попита Ставри.

– Хайде бе? – ококори очи Мария.

– Когато черупките се разлагат, – обясни Ставри, – те изхвърлят калций в почвата, който подобрява рН и благоприятства за растежа на здрави растения.

– Стридите „участват“ в две пиеси на Шекспир, – намеси се Данаил. – В „Веселите уиндзорки“ и „Как ви харесва“. В първата звучи фразата: „Така светът за мен стрида ще стане и аз със меча си ще го отворя“. Това може да се разбира така: Ако приложите усилие, може да постигнете много.

– Това е доста интересно, – каза Симеон.

– А в „Както ви харесва“, – продължи да разказва за находката си Данаил, – е използвана не по-малко идиоматична, но също интересна фраза. “ Богатата добродетел живее, като скъперник в бедна барака, подобно на перла в гнусна стрида“.

– Стридите почистват водата, – каза Кольо. – Всеки ден една стрида филтрира около 189 литра вода. Те правят това чрез  хрилете, през които преминава водата. Така улавят хранителни вещества и водорасли, а водата напускаща стридите остава чиста.

– Стридите създават жилища за друг морски живот, – не се стърпя Симеон и побърза да сподели своето откритие. –  Когато стриди са много, те образуват рифове или легло, които от своя страна обезпечават платформа за живот на други животни, като анемониите, мидите и ракообразните.

– Последните привличат малки риби и скариди, последвани от голяма риба, – допълни Пламен.

– Натрупването на стридите, предпазват от последиците възникнали при изменението на климата, – сподели Нели. –  Рифът, състояща се от стриди, не само почиства водата и създава дом за морски живот, но и защитава брега от наводнения и ерозия. Той поглъща повече от 80% от енергията на морските вълни.

– Стридите могат да ни помогнат да не настинем, – заяви твърдо Радослав. – Те имат високо съдържание на цинк, което укрепва имунната система.

– В много части на света сега има само 1% от бившата популация на стридите, – каза Мария. – Пример за това е залива Чесапийк в Съединените щати, където някога е живяла многомилионна популация стриди.

– Търсенето на стриди в Америка е довело до унищожаването на местообитанията на мекотелите и до катастрофалния спад в броя им, – обади се Мая.

–  Лошото е, че 85% от рифовете на стридите са загубени за света, – добави Мария.

– Е, не увесвайте нос, – засмя се Пламен, – популацията на стридите може да се възстанови. Подходящо местообитание и малка помощ от стриди на исторически места, където все още се срещат, ще дадат добри резултати.

Денят преваляше и любознателните момчета и момичета побързаха да се разделят, за да се приберат навреме по домовете си.