Остави ли ѝ поне малко храна, не мислейки само за себе си?

Тя оцелява в студа, подгизва в дъжда, чакайки някой, може и съвсем несериозно, да я погали или повика.

Погледнете в очите ѝ. В тях има болка, безразличие, плач, ….

Това е представител на един от по-малките ти братя. Не я прогонвай! На нея са ѝ достатъчни нейните несполуки.

Ние тичаме нанякъде, безразсъдно ден след ден.

Как мислите, защо Бог ни е избрал да бъдем, нека да не е „по грешка“, по-съвършени от другите в природата? За да бъдем по-отговорни. Създателят ни ги повери, за да се грижим за тях.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.

Гордият петел критикувал орела:

– Погледнете и вижте, как той неправилно лети, от горе на долу. И това ми било цар на птиците!

На петела от небето се спуснал орелът и го хванал здраво с ноктите си. Превъзмогвайки болката си, петелът взел да крещи на изплашените кокошки:

– Ето така трябва да се лети: Отдолу на горе!

Леля Пена притича и запъхтяна набързо каза:

– Чу ли, патриарха забранил абортите …

– Много правилно, – каза Мима, – как можеш да убиваш собствените си деца?

– Така де, ето Анастасия от петия етаж от черен забременя и все пак го роди, – съгласи се леля Пена.

Мима въздъхна. Тя бе младо момиче, почти на 19 години, но около нея подобни инциденти не бяха рядкост.

Скоро бе свидетел как нейната приятелка Невена изпадна в немилост заради детето, което растеше в утробата ѝ. Осъждаха я някои съседи, роднини и познати.

– Къде е мъжът ѝ?

– Едва ли ще се съгласи да го гледа сама.

– ……. сега новородените ги продават извън границата на баснословни цени.

След това следваха одумвания за други жени:

– Ами Иванка се развежда с мъжа си, а детето им е само на две годинки.

– Славена зачена извън брака си от друг.

– Виж Димитрина, още не откърмила детето си, иска да се развежда, не могла да задържи мажа си.

Приказки, клюки, …., а Невена навеждаше поглед и бързо отминаваше хората, които я гледаха с упрек.

Веднъж Николина спря Невена и двете се разприказваха.

– Моите родители бяха много недоволни, когато дъщеря ми още не бе навършила годинка, а аз реших да се разведа с Борис, – сподели Николина. – Болно ми беше, измъчвах се. Докато аз се грижех за детето и дома, той се бе хванал с някаква студентка ….

Невена съчувстваше на болката ѝ, но не знаеше какво да ѝ каже, за това разказа своята история накратко:

– Ние с Григор изобщо нямаме намерение да се събираме, той гони кариера, щели да го повишават … и аз го оставих.

– Ще го отгледаш. Ние жените сме силни, за това толкова милеем за децата си……. Знаеш ли, останала ми е една количка от дъщеря ми, тя вече порасна и взе да тича, би ли я взела за детето, което очакваш?

Очите на Невена се уголемиха от изненада, а след това се напълниха със сълзи:

– Вие сте единствения човек, който ме подкрепи. До сега съм слушала само обиди и злобни подмятания зад гърба си. Благодаря ви.

Сега Невена вече знаеше, че решението ѝ да задържи детето е правилно.

Борис бе слабо русокосо момче. Очите му бяха тъжни, изпълнени с болка. Той седеше с учителя си Добромиров на една пейка в парка.

– Знаете ли какво означава това, майка ви да пие? – въздъхна тежко Борис. – Най- скъпият ми и любим човек се мумифицира с фалшив алкохол. Аз съм ѝ син. Тъжно и обидно ми е за нея.

– Тя не е била такава преди? – попита Добромиров.

– Всичко започна, след като почина баща ми. Тя и до сега не може да го пусне, все още го обича и тъгува по него.

– Това е истинско безумие, – каза Добромиров. – Алкохолна интоксикация навярно с умопомрачение. Силна възбуда приличаща на лудост.

– Аз не умея да поставям диагнози, – каза още по-тъжно Борис.

– Какво прави майка ти по цял ден? Само с алкохол ли се налива?

– Всеки ден плаче пред иконата, една такава малка с Божията майка и младенеца. Тя е толкова объркана ….

– Говорил ли си с нея? – попита Добромиров.

– Разбира се, опитах се няколко пъти да говоря с мама….

– Какво ѝ каза?

– Не разбираш ли, татко няма да се върне, а ти си ми нужна много повече на този свят, – очи на Борис се насълзиха при спомена, когато ѝ крещеше и я дърпаше, искайки майка му да дойде на себе си.

– А тя как реагираше на това?

– Нищо не ми отговаряше, мълчаливо признаваше вината си.

Двамата замълчаха.

– Не мога да я спра с нищо, – заплака Борис. – Разбирате ли, аз нямам никакъв личен живот ….. не мога да я оставя за дълго сама в апартамента.

– Защо?

– Ту бутилката с газ ще забрави да изключи или няма да затвори крана. И водата прелива от мивката и залива килимите.

– Нито една нормална жена не би водила такъв живот. тя трябва да се лекува, а не да живее под един покрив с теб, – каза Добромиров.

– Не искам да се разделям с майка ми, – каза Борис, – но в това състояние ….

Изведнъж Борис вдигна бодро глава и тържествено каза:

– Спомням си една мисъл, която често казваше баща ми: „Каквото и да става, винаги бъди истински мъж“.

Добромиров насърчително потупа Борис по рамото.

Пиеща майка или баща гуляйджия, всеки с мъката си и всеки от тях се движи в свой собствен коловоз.