Тодор сложи ръка върху главата на Иво и шеговито го дръпна за носа. Малкия пое дълбоко въздух и замахна с разперени пръсти за поздрав, но Тодор несръчно парира и не уцели дланта му. Иво поклати глава, осъждайки непохватността му и избяга в другата стая.

Тодор пипнешком заслиза по тъмните стълби. Отзад го застигна гласът на Теодора, майката на Иво:

– Можахте ли да разговаряте? Помирихте ли се? Той толкова често говори за теб. Обича те по свой начин.

Какво можеше да ѝ каже Тодор, баща му си бе инат и това е. Тя бе негова жена, но много по-млада от него, затова трудно разбираше съпруга си.

Теодора изпревари Тодор по стълбите и застана пред него.

– Изглежда нищо не може да го събори, – продължи тя да говори за баща му. – Здрав и силен като бик е, а за апетит да не говорим, яде за двама. Лекарят каза, че болестта му няма да се разпространи толкова бързо.

Тодор само привидно я слушаше, но тя продължи, все едно не е забелязала безразличието му:

– Баща ти изглежда чудесно с това тяло и мускули, а наближава седемдесет.  Ако не гледаш лицето му, ще кажеш, че пред теб стои двадесетгодишен младеж.

– Да, наистина изглежда добре, – отговори безизразно Тодор.

Той взе шапката си и подаде ръка на Теодора за довиждане. Тя бързо хвана ръката му и го дръпна към себе си. Изведнъж тона ѝ се промени:

– Тодоре, едно време толкова много се обичахме, помниш ли? Бях глупава и прекалено млада, това е истината, но те обичах. А това дето по-късно беше с Филип си бяха просто хормони и нищо повече. Когато го видех не можех да мисля разумно.

Тодор се усмихна. Най-напред го бе зарязала заради Филип, а после, когато той почина внезапно, го замени с баща му.

– Ти бе слабичък, пък и не беше голям красавец, – започна да се умилква Теодора. – Когато човек е млад гледа само външността. Но повечето мъже стават интересни, след като навършат четиридесет и ти си от тях.

– Теодора, стига толкова.

– Тук вътре в теб винаги е имало местенце и ако ….

– ….ако затъна в тинята, няма да ме познаваш, знам, – усмихна се Тодор.

– Какво? – извика Теодора.

– Лека нощ.

Тодор се освободи от хватката ѝ, избърса натрапената му целувка от лицето си и хукна навън. Стана му мъчно, че никога не е имал семейство. Всичко бе проиграно, още преди да започне.

Към чувството на болка се прибави и отвращението му към Теодора, която се опитваше да се залепи за него, когато виждаше, че баща му си отива и че положението ѝ става нестабилно.

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

Жителят на Марий Ел Константин Ситняков е много упорит млад човек.

Завършил е висшето си образование с отличие.

Започнал е да публикува свои работи в цяла Русия. Той е писател фантаст, изключителен поет, сериозен изследовател на марийската митология и един от най- популярните блогери.

И всичко това, независимо от страшната диагноза „прогресивна мускулна дистрофия“.

Константин Ситняков е прекарал целият си досегашен живот в инвалидна количка.

Прогресивната мускулна дистрофия една от най-страшните болести засягаща всички първични мускули. Тя започва в ранна детска възраст и завършва летално още преди човекът да навърши 25 години.

Бедна вдовица, изтощена от болест, излязла през пролетта на двора, да прекопае градината си. Тя била останала без сили и лопатата падала от ръцете ѝ.

От там минал богат човек. Той видял вдовицата и съчувствено ѝ казал:

– Бог да ти помага!

И доволен от доброто, което казал, си отишъл.

След час по улицата минал друг човек с кльощав кон. Той спрял и видял вдовицата. Влязъл в двора ѝ и мълчаливо изорал градината ѝ.

Хари докосна рамото на Здравко и той веднага отвори очи. Погледна часовника си. Наближаваше десет часа. Лъчите на слънцето мудно се показваха зад облаците, но времето бе приятно.

– Доктор Симов има вече резултати от тестовете, – каза Хари. – Мисля, че трябва да ги чуеш.

– Открихте ли с какво биологичното оръжие е действано?  – попита Здравко и се изправи.

– Да, – каза малко нервно Хари. – Вярно е, че това са предварителни тестове, но това, което са открили е обезпокояващо. Изправени сме срещу много опасно нещо.

– Бактерия ли е или вирус?

– Нито едно от двете. Активните агенти в онези съдове, които открихме, са приони. Знаеш ли нещо за тях?

– Много малко, – каза Здравко. – Мисля, че ги смятаха за причинители на  болестта „луда крава“.

– Да, но освен нея съществуват и много други, – въздъхна Хари. – Прионите са слабо изучени. Знае се, че са съставени изцяло от белтък. Общото между всички болести причинени от приони е, че имат гибелен край. Тези които сме намерили действат още по-катастрофално, последствията им са убийствени. Доктор Симов каза, че до сега не е виждал такава форма.

– И с какво е по-различен този прион?- попита нетърпеливо Здравко.

– Начинът, по който действа е доста коварен. Напада само онези протеини, които свързват клетките в човешкото тяло. Те са безвредни за животните. Доктор Симов е изпробвал агента срещу мишки и плъхове, но те са останали невредими, а човешките протеини са атакувани яростно.

– Какво точно става, когато тези приони  нападнат човека? – полюбопитствува Здравко.

– Те разрушават протеините и тъй като няма какво да държи клетките те се пръскат.

– Нищо ли не остава от човешкото тяло? – подскочи изумен Здравко.

– Единствено скелета остава незасегнат, защото костната тъкан е минерализирана.

Здравко си спомни за пилота на самолета, който бе крещял по микрофона:

– Ние се топим …..

Те не бяха се разтопили, а просто се бяха разпаднали. По-късно бяха открили само костите им, които се въргаляха край останките от самолета. .