Вера бе стажантка в болницата. На рецепцията тя се запозна с Георгиев. Той беше професор по ботаника, живееше в един от хубавите квартали на столицата. Щастлив бе в брака си и имаше три деца.

Когато Георгиев се запозна с Вера бе на 72 години. Той умираше бавно и постепенно от рак на белия дроб.

Беше му приложена химиотерапия под авторитетното наблюдение на известен онколог.

Една нощ Георгиев попадна в реанимацията, защото през деня бе имал проблеми с дишането. Той трудно се движеше в отделението и просто бе припаднал.

Преди Вера да отиде при него, тя погледна тестовете му и рентгеновите снимки на белите му дробове. Забеляза, че той има двустранен ексудативен плеврит, последствие от рака на белите дробове. Това беше много лошо.

Вера влезе в стаята и видя измъчен и изтощен мъж. Тя го попита стандартно:

– Как се чувствате?

От отговора, който последва тя разбра, че той е славен човек. Побъбриха си малко за незначителни неща, след което Вера му каза:

– Течността в дробовете ви е от рака. Ние можем да я изтеглим чрез специални игли, но облекчението след тази процедура няма да продължи дълго. За съжаление ракът ви прогресира.

Когато разговаряше с него Вера се чувстваше странно леко. След като му съобщи диагнозата, тя реши преди да отиде при следващия пациент, да го попита:

– Вие разбирате ли тази диагноза и какви са прогнозите?

Той се усмихна и каза:

– Четох в Интернет, че при такава диагноза ми остава да живея няколко месеца, но онкологът настоя да продължа химиотерапията.

– А вие самият какво искате? – попита Вера.

Георгиев се умълча за няколко секунди. След това вдигна очи и погледна Вера. Тя видя как по лицето му се стичат сълзи.

– Аз изживях един прекрасен живот. Имам прекрасно семейство. Моите близки ме обичат и аз бих искал да бъда с тях в къщи – и той заплака, като хвана Вера за ръката. – Никой до сега, нито един път не ме е попитал какво искам. Моля ви, мога ли да си отида в къщи? Всичко, което искам е да си бъда у дома.

Вера беше шокирана. Провеждаха лечение, изпробваме един или друг метод, но никой не  бе попитал болния, какво той иска.

Георгиев съвсем не искаше да бъде в реанимацията, не желаеше тръбата в гърлото си, нито катетъра. Той знаеше, че болестта е неизлечима. И искаше да умре спокойно.

Вера успя да го изпрати в дома му, където му оказваха палиативни грижи.

Той почина две седмици по-късно, заобиколен от любимите си хора.

Вера бе доволна, че го е попитала какво точно иска. Така се стигна до вариант, който беше най-добър за останалите дни от живота му.

Когато Вера чу, че Георгиев е починал, тя почувства облекчение, че е могла да го избави от страданието му.

Филип беше ужасен. Той гледаше Ема и не можеше да повярва на ушите си.

– Какво можеш да направиш за приятелката си и детето ѝ тук, – опитваше се да я вразуми Филип. – Те имат нужда от лекар. В столицата имаме много добри специалисти по нервни болести. Те лекуват всякакви случаи, сигурен съм, че ще помогнат и на тях.

– Но как ще се справят там? – попита Ема. – Лекарите няма да могат да разговарят с тях.

– Имам много добър приятел, който много добре се справя с подобни случаи, – не отстъпваше Филип.

– Тя е моя приятелка, – упорстваше Ема. – Сега имам възможност да ѝ помогна, но тук и трябва да опитам. Няма значение, че шансът е съвсем малък.

Филип стисна ръката ѝ.

– Вразуми се, – помоли я той. – Случилото се е съдба, Божия воля, провидение, наречи го както искаш. Има неща, върху които не можем да влияем и трябва да ги приемаме, като истински християни.

– Може и да си прав, – тихо каза Ема. – Съмняваш ли се, че ако нямаше макар и малка възможност, не бих действала така?

Ема стоеше до леглото и го гледаше.

„Господи, колко се бе променила“, – помисли си Филип.

Плахото момиче, което бе срещнал преди години, се бе превърнало в жена със самочувствие, способна сама да взема решения. Меланхоличните ѝ сиви очи, бяха същите, както при първата им среща, но сега те гледаха право във сърцето му.

Толкова силно я обичаше, че го болеше от мисълта, че отново ще се разделят.

– И как ще ѝ помогнеш? – попита притеснено той.

– Още не знам, – призна си честно Ема. – Само знам, че трябва да ги събера заедно. Синът ѝ се е затворил за майка си, а от това нея я боли още повече. Трябва да намеря ключа, за да отворя вратата помежду им.

– И колко време ще трае това? – попита несигурно Филип.

– Няма значение.

Филип преглътна мъчително.

– Съзнаваш ли какво означава това за нас?

Искаше да ѝ извика: „Ние отново ще се разделим и кой знае, кога ще се видим пак. Нима толкова малко ме обичаш, че не искаш да се съберем и да живеем заедно?“

Но устата му бе заключена и той не каза нищо.

Ема кимна. Тя не можеше да се върне назад. Имаше дълг към приятелката си и трябваше да го изпълни.

Соколов бе решил да изясни добре нещата на младия Петрунов, така че той да не се самозалъгва и да храни напразни надежди, но не искаше нацяло да го обезкуражи.

– Когато бях студент по медицина – започна да разказва Соколов, – се разболя баща ми. До този момент той беше силен човек с желязно здраве и безгранична работоспособност. Лекарите му бяха открили диабет.

– Да чувал съм за нея като захарна болест, – каза Петрунов.

– Организмът престава да преработва хранителните вещества, не доставя на тялото мазнини и захари, вследствие на което болният отпада и слабее, – Соколово набързо обясни причините и симптомите на заболяването.

– Но днес това се лекува, – възрази Петрунов.

– Науката по онова време изобщо не бе в състояние да лекува диабета. Измъчваха болните с особена диета, по този начин краят само се отлагаше. След две-три години болният бе обречен на мъчителна гладна смърт сред изобилие от храни и напитки.

– Никой ли не ви каза какво точно да направите? Нима не сте намерили някакъв изход?

– Тогава като студент и бъдещ лекар, тичах от един капацитет при друг. Изучавах всички книги и редки съчинения свързани със заболяването. Ала навсякъде, устно и писмено, получавах един и същ отговор: „неизлечим“. От тогава ненавиждам тази дума.

– Жестоко е, безпомощно да наблюдаваш смъртта на човека, когото обичаш, напълно мога да ви разбера, – въздъхна Петрунов.

– Почина три месеца преди да се дипломирам, – сведе поглед Соколов.

– Доста печален край, – сбърчи чело Петрунов.

– Няколко седмици по-късно чух доклада на един от нашите водещи фармаколози, който каза, че в лабораториите на някои страни са извършени доста успешни опити за откриването на някакъв екстракт от жлези за лечението на диабета. И ето сега след толкова години диабетът е „победена“ болест.

– Ако по онова време имахте неколкостотин грама от препарата, баща ви нямаше да умре или поне щяхте да вярвате в неговото оздравяване, – развълнувано добави Петрунов.

– Сега разбирате ли моето раздразнение и непримиримост, щом някой произнесе думата „неизлечима“? – Соколов тупна с длан по масата. – Денем и нощем мечтаех да изнамеря някакво средство, което да помага на хора с това заболяване. Сифилисът вече се лекува, въпреки че  преди това е бил също „неизлечимо“ заболяване.

– Искате да кажете, – изкашля се нервно Петрунов, – че Ницше, Шуман, Шуберт и кой знае колко още трагични жертви в никакъв случай не са умрели от „неизлечими“ болести?

– Да! Болестта, от която са починали, по тяхното време „все още е била неизлечима“, можем да кажем, че са умрели твърде рано, – засмя се Соколов. – Всеки ден дарява лекарите, с нови и неочаквани изходи за едно или друго заболяване, които вчера са били немислими!

Петрунов го гледаше смаяно.

– Ето защо всеки път, – продължи разясненията си Соколов, – когато се сблъскам с някой случай, при който останалите лекари свиват рамене, моето сърце се свива. Не знам средството на утрешния или на по-следващия ден, но имам надежда. Навярно ще го открия аз или някой друг и то в последния миг от живота на този човек.

– Всичко е възможно, – сви рамене Петрунов. – дори невъзможното.

– Така е, – съгласи се Соколов, – защото там, където пред медицината днес са заключени всички врати, много често някъде отзад съвсем неочаквано се отваря друга врата. Където нашите методи са безсилни, просто трябва да се опитаме да открием нови. Ако науката не може да помогне, разчитаме на някакво чудо.

– В медицината се случват чудеса,  – съгласи се Петрунов.

– Понякога дори можем да ги предизвикаме! – очите на Соколов искряха възторжено. – Повярвайте ми, не бих измъчвал приятелката ви с толкова тежки процедури и продължително лечение, ако не се надявах на нейното подобрение и оздравяване? Случаят е тежък, признавам това. Отдавна не ми се е случвало, да не мога да напредвам толкова бързо, колкото би ми се искало. И все пак, няма да я изоставя.

– Аз също, – в очите на Петрунов проблесна слаба надежда.

Много често чувам край мен да казват:
– Любовта премина.
– Той не е такъв, какъвто беше преди.
– Тя много се измени.
Моята баба казваше:
– Представи си своята половинка болна и безпомощна. Болестта отнема човешката красота, а безпомощността показва истинските чувства. Можеш да се грижиш за него или нея ден и нощ, да ги храниш с лъжичка и да чистиш след тях, а в замяна на това получаваш само чувство на благодарност. Това е истинската любов, всичко останало са детски капризи.

Още от самото начало Ирена бе усетила какво се задава. Новата учителка, чийто нос и уста изпъкваха остро напред като муцуна на чакал, бе получила информация от предишните учители за поведението на Ирена.

За това палаво момиче казваха: „Неуправляема, рязка, опърничава, своенравна, недисциплинирана, голям инат и е прекалено твърдоглава“.

След междучасието Ирена седна на чина си и се зае да рисува динозавър с широко отворена паст облечен в семплата рокля на Хитинова. Тя се увлече в изобразяването на зъбите, направи ги дълги, неравни и сивобели.

Ирена толкова много се бе въодушевила от рисуването си, че не забеляза как всичко край нея притихна.

Изведнъж Ирена усети напрегнатия поглед на Хитинова, която бе вторачила очи в рисунката ѝ, но тя демонстративно продължи да рисува.

Оформи сенките и последния зъб и се облегна назад с присвити очи, за да огледа творбата си. Листът отхвръкна нагоре, преди Ирена да успее да го хване.

В класа настана тишина.

– Остани след часовете, – каза спокойно Хитинова, в гласа ѝ нямаше злоба или предизвикателство.

Свърши и последният час. Всички се изнизаха покрай Ирена, като си шушукаха и усмихваха подигравателно. В главата ѝ се въртеше вихрушка от лоши предчувствия, но тя реши да не се страхува.

– Погледни ме, – каза Хитинова.

Ирена бавно вдигна поглед към учителката си и замря. Те бяха наситено сини, изпълнени с огорчение и страдание.

– Съжалявам, – каза Ирена.

Когато тези неискрени думи се откъснаха от устата ѝ, Ирена осъзна, че е постъпила ужасно глупаво. Тя се изчерви, ушите заглъхнаха, пръстите на ръцете ѝ изтръпнаха. Носът ѝ потече, а устата ѝ пресъхна. Тялото ѝ бе разкъсано от противоречиви мисли.

– Когато бях малка, – каза тихо учителката, – ми ставаше много обидно, когато ме подиграваха заради външността ми. Отдавна вече съм се примирила със своята ….. грозота и уродливост. Издадената челюст е наследствена болест в нашето семейство. Признавам, че понякога пак ме боли от някоя случайна подигравка или рисунка като твоята.

Ирена започна да мънка, но не успя да каже нищо, защото гърлото ѝ бе пресъхнало. Хитинова ѝ подаде кърпичката си, в нея се долавяше мирис на лавандула и невен.

– Съжалявам, – този път Ирена беше искрена. – Мога ли вече да си вървя?

– Не!

Ирена изпадна в недоумение. Нали беше казала, че съжалява, какво трябваше да направи още?

– Казах ти как се чувствам, – каза учителката – и очаквам повече да не ме нараняваш.

Погледите им се срещнаха. Устата на Ирена широко се отвори. От очите ѝ бликнаха сълзи. Странните чувства, които обзеха Ирена, я преобразиха.

– Никога повече няма да ви причиня болка, – каза Ирена, а от сърцето ѝ избликна състрадание.

След това без разрешение изхвръкна през вратата на класната стая и хукна надолу по стълбището. Когато стигна до пътя, тя усети, че нещо в нея се бе променило, старата Ирена бе умряла.