Веднъж в Швеция се случило следното по време на риалити шоу по телевизията.
Един човек казал, че го измъчва съвестта за следното:
– Когато бях малък с приятелят ми решихме да пуснем хамстер с парашут от балкона. Ние направихме кошницата и парашута. Сложихме хамстера в кошницата и пуснахме парашута. Но се случи нещо непредвидено. Порив на вятъра подхвана парашута ни и го отнесе далече. Аз и до сега не мога да забравя това. Как можах да направя токова нещо…?
Изведнъж в студиото се раздал телефонен звън. Жената, която се обаждала попитала:
– Това е станало през 19….година?
Мъжът потвърдил:
– Да.
– През лятото, когато беше празникът на град Стокхолм?
– Да, да, да – забързано отговори мъжът.
– Аз знам какво е станало с вашия хамстер.
– Какво е станало с него? – не можел да повярва удивеният гост в студиото.
– Моята дъщеря искаше да и купя хамстер, – казала жената. – Веднъж ѝ казах: „Не ме моли повече. Ти ще имаш хамстер, ако Бог ти го даде“. Тя по детски вдигна ръце към небето и каза: „Татко Боже, дай ми хамстер!“ И ние отидохме в града на празника. Изведнъж дъщеря ми каза: „Мамо, изглежда Господ е отговорил на молитвата ми! Виж!“ От небето с парашут, право в ръцете ѝ, се спусна кошница с хамстер.
Ето такъв е нашия Бог. Ние възрастните, трябва да сме зрели и отговорни, но не бива да забравяме, че за Господа си оставяме винаги деца.

Христос не винаги е правел чудеса, дори когато това бе поискано. И всички чудни дела, извършени от Спасителя винаги и безусловно, се обединяваха около една мисъл: Чудесата на Христос, това са чудеса, въз основа на любовта и състраданието към човека.
Тези, които вярват, че вярата в чудеса е признак на наивност имат невярна представа за християнството, както и естеството на чудесата.
Хората са убедени, че чудеса не се случват и зачестява разбирането, че нарушението на определения порядък на нещата е естествено.
Християнинът вярва, че естествения ход на нещата може да бъде нарушен. Би било странно да се съмнява, че Всемогъщият Бог е в състояние да направи това.
В последните години много хора пред очите ми сериозно промениха живота си. Те повярваха в Исус Христос и тяхната промяна се прояви в действията им, привичките им, дори смениха приоритетите си.
Например, един мой познат, когото познавах от дълго време като женкар и светски лъв, стана любящ съпруг и баща.
Шефът на една фирма, който в името на умножаване на печалбата си изцеждаше и последните сили у подчинените си, спря да изпада в истерия, а на хора прибави още половин заплата към това, което получаваха до сега.
Почти завършеният алкохолик и наркоман се изкубна от зависимостта си и стана доброволец в служба на милосърдието.
Мисля, че всеки християнин, оглеждайки се наоколо и поглеждайки към себе си, може да назове десетки такива примери.
Преобразяването на човешкото сърце, това не е ли чудо?

Малко момче пътувало само във влака. Зад прозореца преминавали скучни и еднообразни пейзажи. До него седящатата жена го попитала:
– Навярно си уморен от дългия път?
Момчето се засмяло и казало:
– Да, малко съм уморен, но това няма значение. Когато пристигнем, ще ме посрещне баща ми.
Понякога ние се уморяваме в живота, трудно ни е, но знаем, че в края на живота ще ни срещне Нашият Баща и това променя всичко.
Знанието, че ние вечно ще бъдем с Бога, компенсира сегашното ни бреме.
Гледайте към небето и вечността!

В групата на най-малките в едно неделно училище разглеждали темата „Ние сме християни“.
В края на урока учителката попитала децата:
– Ние вярваме в Исус Христос и ходим на църква. Тогава какви сме ние? Как ни наричат?
Едно то децата щастливо отговорило:
– Църквяни!
Колкото и странно да е „от устата на сучещите и младенците“ чуваме думи, които ни изобличават. Мнозина ходят на църква, но сърцата им са далеч от Бога. Те имат „вид на благочестие, но са отречени от силата му“.
Дали това малко дете не е имало право? Ние християни, последователи на Христос ли сме или църквяни, само посещаващи църквата?

Поставянето на цели е много важно нещо за нас. Така продължаваме да се движим и устояваме.
Целта не е нужно да е голяма, за да ни мотивират. Например, ако ни предстои операция, първата наша цел в процес на възстановяването е, може би, да седнем в леглото. След това може да се работи за изправяне на крака и едва това ще тръгнем  по коридора.
Всички това са много малки цели, но всички те са важни, защото, за да се постигне успех, не е нужно да се прави голям скок, а поредица от много малки стъпки. Целта не е нужно да е голяма, тя просто трябва да ни насърча да продължим.
Трябва да си поставяме цели, защото те изграждат характера ни.
Най-голямата полза от достигане на нещо в живота ни не са постиженията, а по-скоро това, което се случва вътре в нас, докато се движим към целта.
Бог е по-заинтересовани от нашия характер, отколкото от нашите постижения. Докато ние работим върху целта си, Бог работи върху вас. Той изгражда характера ни, а това продължава много дълго.
Трябва да си поставяме цели, тъй като достигайки ги ще бъдат възнаградени.
Но истинската награда ще дойде във вечността. Всеки спортист се стреми да спечели наградата, но ние го правим за една вечна награда. Трябва да сме сигурни, че можем да спечелим наградата, която Бог е приготвил за нас на небето.