Вървяха бавно към главната врата на Царевец. Бяха трима приятели, решили да разгледат стария град. Станислав много обичаше историята, често се ровеше в разни ръкописи, участваше в разкопки. Сам бе открил старинни статуетки и стара гръцка ваза. Мечтаеше да стане археолог. Приятелите му имаха по-скромни знания за историята на града, но им беше интересно да разгледат руините останали от него.

– Кой е основал Търново? – попита Васил.

– Свръх човеци, които са довършвали Божието дело, – усмихна се Станислав.

– Казват, че първите заселили се тук били великани, – обади се Станимир. – Те били защитавани от някакви досадни дребосъци, които нападали нощем селищата. С един скок великаните прескочили Янтра. Дълго време им трябвало, за да направят хълмовете високи.

– Една сутрин на върха, ей там горе, – посочи с ръка Станислав, – се появили конници. На дългите им копия, вместо знаме, се развявали конски опашки. Те огледали баирите и великаните. После дошли още конници. Начело бил огромен войн с ризница, шлем и щит.

– И какво да не са преговаряли с великаните? – засмя се Васил.

– Да преговаряли са, – подчерта Станислав, – но не стигнали до споразумение.

– Интересно, как са разговаряли? – попита Васил. – Навярно са имали, как им казваха, ….. тълмачи.

– А, не. Ръкомахали са само с ръце, тъй като не знаели езиците си, – обясни Станислав.

– И навярно са се били тогава? – полюбопитствува Васил.

– Конницата се устремила напред, – продължи разказа си Станислав. – И въпреки че великаните мятали скали от укрепленията си, все пак били победени.

– И как се е казвал предводителят на тези коница? – попита Станимир.

– Хан Крум, – с гордост каза Станислав,- един от великите ханове на българите.

– А тези дворци отсреща? – попита Васил.

– Там са живеели болярите, – каза Станислав. – На Трапезица са се намирали и повечето от църквите, пълни със светите мощи на чудотворни мъченици.

Станимир си представи как по зъберите стоят леко разкрачени, замръзнали на мястото си войни, с копия и големи мечове на пояса си. Щитовете им лъщят на слънцето

„Това е била доста добре защитена стена , – помисли си Станимир. – Много войни са си блъскали главите в тази крепост и тя е устояла. Но уви, предател е отворил вратите на Търново и градът е паднал“.

Сякаш отгатнал мислите му, Станислав каза:

– Той е бил защитен от Бога, докато човеците не са се покварили от жажда за власт. Именно разцеплението е довело до падането на България и то не веднъж в историята ни.

Ако ангелите се радват за един грешник, който се кае, ние можем да сравним ангелското войнство с публиката, която гледа от небето. Те биха могли да бъдат като „облак свидетели“, който отблизо следят нашето земно странстване, без да изпускат нито един детайл.
И разбира се, нашият Бог – Отец, Син и Свети Дух – знае какво се случва с нас. Защото „всичко е голо и разкрито пред очите на Този, пред Когото има да отговаряме“.
Един свещеник по цяла нощ готвел проповедта си за малка шепа хора.
Веднъж жена му го попитала:
– Защо си губиш времето, да съставяш една проповед, когато говориш на толкова малко хора?
– Ти забравяш, скъпа, – казал свещеникът, – каква огромна аудитория ме слуша.
В живота ни няма нищо незначително, щом сме под наблюдение от небето. Ние ще изпълнява много по-добре нещата, ако си спомним кой ни гледа от трибуните!

Откакто бяха дошли, Огнян постояно беше с тях. Надяваше се да ги предразположи добре към себе си, а това беше добре за хората около него.

Огнян беше широкоплещест, но имаше приветлив глас. Очите му неспокойно следяха гостите.

– Какво предпочитате заешко или яребички? – попита Огнян.

– Може би яребички, – усмихна се Хасан.

– Виното ни също е хубаво, – предложи Огнян.

– Алах ни забранява тази наслада, – заяви Исмет.

– Всички богове са милостиви, – засмя се Огнян.

– Тогава защо вашият ви изостави?

– Не Христос довежда хората до нищета и беди, а бягството от Него.

– Няма значение това, – възрази Хасан, – важни са последствията.

– Но и това не е решаващо за крайния изход, – каза Огнян.

– Какво искаш да кажеш? – попита Исмет.

– Държавното падение, не се отнася за народното съзнание и разум, – подметна Огнян.- При нас само отстъпниците и неверниците бягат от Бога.

– Да страдаш за истина, в която си убеден в наше време, е голям подвиг, – засмя се Хасан. – Хубаво е човек да страда, но всички хора са различни. Човек е устроен така, че мисли първо как себе си да запази.

Огнян избягваше да спори, но осъзнаваше, че сега не можеше да отстъпи.

– Явно не познавате нашите закони по вероучение, – меко каза Огнян, – не сте чели житията на нашите мъченици. Едни са били хвърляни на лъвовете, а други в пустинята са яли само корени заради Христос. Всички те са били душевно чисти, победители над недостойните си желания. Но не само те отиват в рая. Достойни да отидат там са всички покаяли се и потърсили спасението си при Господа. Ние християните имаме в сърцата си любов към Бога и така се доближаваме до Неговата същност. Смисълът на нашето учение е себеотрицание в името на доброто.

– Себеотричането е най-тежкия вид самоубийство, – преглътна сухо Хасан. – Ето защо то не може да бъде разрешение във видимия свят.

Огнян реши повече да не спори. В случая той реши, че най-подходящия отговор е една добре премерена усмивка и пожелание за приятна почивка.

Човек започва да разбира дълбочината на своето падение, когато осъзнае каква цена Бог е платил за неговото спасение.
Ние се нуждаем от Спасител, в противен случай сме обречени.
Бог е заплатил със най-скъпото си, което Той е имал. Чудно ли е тогава, че ангелите закриват лицето си и млъкват в свещен трепет, свидетелствайки за изпълнението на Божия план? За тях е било непостижимо, че Исус е трябвало да вземи въру Себе Си  цялата тежест на човешкия грах.
Но скоро те открили лицата си, за да прославят Бога. На този ден на Голгота е заблестяла в светлина.
От Кръста се изливало сиянието на Божията слава. Светлината на спасението разсеяла ужасяващата тъмнина.
Легионите на сатана били победени. Те повече не можели да държат човечеството в плен.
Гори ли светлината на Евангелието в твоето сърце? Свети ли то на тези, които те заобикалят?

Някои хора твърдят, че църквата може да промени света към по-добро, само ако се уподоби на този свят.

Но колкото повече църквата се оприличава на този света, толкова по-слаба става нейната духовна власт и влияние.  При това не църквата променя света, а света нея изменя.

Бог не ни е призовал да се изолираме от света. Ако се отделим от околните, ние не можем да им помогнем и нямаме любов у себе си.

Бог не ни призовава да бъдем като този безбожен свят. Ние не сме длъжни да се сливаме с него.

Библията предупреждава: “ Защото всичко що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“.

Нека Христос запълни живота ви така, че в него да не остане място за светските съблазни.