Заваля, а Генади не си бе взел чадър. Той бе облякъл най-новите си дрехи и сега му бе неприятно да ги намокри.

Дъждът се засили. Истински порой. Улиците станаха реки.

Генади потърси място къде да се скрие.

Вратата на най-близката сграда бе заключена. Отиде под един навес, но той прокапваше.

Огледа се внимателно и видя едно малко заведение. Бързо изтича до него и влезе.

Вътре бе пълно. Мнозина бяха намерили защита там от пороя.

– Колко е задушно и мрачно тук, – отбеляза Генади, – но поне съм на сухо.

Той седна на единствения празен стол и се замисли:

„Животът ни предлага толкова много кризисни ситуации, които не сме очаквали. Тогава търсим, къде да се подслоним и скрием. Често ми се е случвало да смятам, че не мога да избегна такава ситуация“.

Баща му го съветваше:

– В такъв момент имаш нужда от мъдър съвет, който да ти помогне да се измъкнеш от кризата.

– Е, да, – засмя се на себе си Генади. – Всички имаме нужда от място, където да се чувстваме обичани и защитени.

Генади си спомни думите на приятеля си Симеон:

– Да намериш убежище означава да си в безопасност, защитен от преследване или трудности. Бог предлага напътствие, утеха, мир и радост, когато Го търсим в трудните си периоди. Само в Него можем да намерим защита и решение на нашите проблеми.

– Бог ме е водил към това заведение, – констатира Генади. – Макар и да не е по моя вкус, все пак не съм под дъжда.

Нешо бе обхванал главата си с ръце.

– Имам толкова много неща да върша. ….. Непрекъснато съм зает.

В такова състояние мозъкът му премина в повишена готовност. Стресът се задейства. Кортизолът се повиши. Фокусът се стесни. Креативността избледня.

Нешо изпадна в паника.

Внезапно Бог отвори прозореца на претъпканата задушна стая.

Нешо чу ясно фразата, която го накара да спре:

– Достатъчно време.

– Може ли това да е истина? – тръсна глава Нешо. – Нима мога да имам достатъчно време, за да направя това, което е най-важно? Не достатъчно време, за да направя всичко, а такова, кое то Бог всъщност ме кани да правя. …. Ако наистина вярвам в това, не е нужно да се паникьосвам.

Нешо се завъртя.

– Мога да спра да се стремя. Мога да започна да се доверявам. Тогава ще имам достатъчно време, за да направя това, което Бог ме е помолил да направя.

Токова доверие успокоява не само душата. То променя и начина, по който реагира тялото.

Започнем ли да вярваме, че има достатъчно време, благодат и сила, нервната ни система се чувства в безопасност.

Това помага на мислещата част от мозъка ни да остане ангажирана. Правим по-мъдри избори.

С течение на времето мозъкът ни започва да се насочва към мира, вместо към напрежението.

Вярата в Божието осигуряване не само променя начина, по който мислим. Тя трансформира маниера, по който живеем.

Ана преживя голяма загуба. Близък неин приятел се самоуби.

Околните, тя да изявява мъката си явно, но тя се отдръпна от всичко. Почти непрекъснато мълчеше.

Бог я срещна в тези тежки за нея дни и ѝ помогна да се изцели и трансформира.

По-късно Ана сподели:

– След загубата не се сринах видимо. Не плаках по команда. Хората предполагаха, че съм добре, защото мъката ми не бе видима, но Бог видя сърцето ми. И тогава открих нов ритъм, не рутина, а каданс, който почиташе както мъката, така и радостта и надеждата.

Понякога мъката идва тихо, с депресия, умора или изтръпване. Тя не изисква внимание, но сигнализира за сърце, което носеше тежест, която само Бог вижда напълно.

Тогава Ана попита Бога:

– Как да остана спокойна, когато другите не могат да видят какво нося в сърцето си? Как да Те търся, когато чувствам, че Си невидим?

Неговият отговор бе:

– Продължавай да Ме търсиш. Аз те виждам.

В Неговото присъствие всяка емоция е в безопасност.

Дядо Нако завъртя глава и каза:

– Нашата култура възхвалява младостта. Никой не приветства процеса на стареене.

– Какво толкова се жалваш, – засмя се дядо Марин. – Остаряването е приятно …

– Говориш глупости! – извика Нако. – Да не си откачил?

– Не, не съм, – спокойно отвърна Марин. – Колкото повече остарявам, виждам, че никога не съм бил сам. Бог е с мен. Наблюдавал ме е и е бил готова да ме хване в точния момент, за да не пострадам сериозно.

– Ти сериозно ли? – изгледа го подозрително Нако.

– Знаеш ли, че по-малко се паникьосвам. Вся още виждам само няколко крачки пред мен, но съм уверен, че Господ е с мен. Той ми открива, какво да правя, когато му дойде времето. Осигурява ми източници, от който се нуждая.

– Да, но в живота ти е имало и трудности, – възрази Нако.

– Чувствам се в безопасност в Господа, – заяви твърдо Марин. – От него завися. Неговата любов към мен е твърда канара, а целите Му са непроменими. Вярно е, че е имало и трудности и благоденствие, но и двете са ми били от полза.

Нако повдигна вежди недоверчиво.

– Чрез Исус живота ми е победоносен, – Марин говореше възторжено. – Аз съм простен и ще прекарам вечността с Него.

В стаята бе тъмно. Калина бе легнала и разсъждаваше трескаво на глас:

– Така съм си добре сама, пълна изолация. Така се чувствам безопасно и мога да контролирам положението.

Дядо ѝ казваше:
– Самота, …безопасност?! Това е опасен начин на живот. Така човек пренебрегва реалният живот и не само това ….

А баща ѝ твърдеше:

– С изолацията се отдалечаваш от хората и от всички предимства и награди, които вървят с нарастващите взаимоотношения.

А баба ѝ я учеше:

– Сам ли си, какъв характер ще изградиш? За промяната му имаш съвсем малък шанс.

Съседката само добавяше:

– Мисленето ни става неоспоримо. Така вредните проблеми, с които се бори човек, растат и процъфтяват в плодородната почва, която им осигурява изолацията.

Брат ѝ я съветваше:

– Присегни се и докосни някого, с други думи поинтересувай се от него. Предложи му помощта си. Ако се интересуваш от другите хора, ще придобиеш повече приятели. Това е много по-силно, отколкото да ги накараш да се заинтересуват людете от теб.

Калина не слушаше никого и си държеше на своето, но положението ѝ изобщо не изглеждаше да е добре.