Какво да кажем за случилите се терористични актове на много места по земята? Можем само да плачем и да се молим.

Ние живеем в свят, където всяка наша дума и постъпка се отразява на всичко около нас.

Всяка война започва с „безобидните“ дрязгите в блока, където живеем, но на нас това не ни прави впечатление.

Ние също създаваме конфликти, макар и малки, микроскопични, но ужасни и жестоки. Това става, когато отмъщаваме един на друг, сеем омраза един спрямо друг, …..

Ние не забелязваме тези „терористични актове“, защото те имат много по-малки размери, но подобни създаваме почти всеки ден. Оскърбяваме, обиждаме, сипем проклятия и желаем нашия „враг“ да умре.

Но ние не обръщаме внимание на тези случай, докато те не достигнат до катастрофални размери.

За съжаление престъпленията и нещастията са станали нещо обикновено в ежедневието ни.

Бог обича всички хора. За това се и бави, за да се покаят всички, да се поправят, така че да станем едно с Него.

Ще дойде време, когато Бог ще унищожи всяко зло, но това ще бъде края. Божията благодат действа навсякъде и във всеки. Хората, който я приемат, ще имат вечно блаженство, а тези, за който тя е нежелана, се обричат на вечна мъка.

Не терористи, а Страшният съд чака всеки от нас. Готови ли сме за него?

Връщайки се към смъртта на хората в Брюксел, ще кажа, че такива събития ни напомнят, че и ние сме смъртни и можем да умрем неочаквано. За това трябва да се приготвим още сега за срещата си с Бога. Нека да използваме по най-добрият начин времето, което ни е дадено за покаяние и поправление.

А за убийците и тези, които са загубили близките си в тези кървави събития нека се молим.

Бойци от Ислямската държава са пуснали медийни материали, показващи как членове на религиозната полиция изгарят хиляди християнски книги, които радикалните ислямисти смятат за светотатство и поругание по отношение към Аллах.

Видео и фотографски материали, представени от информационната агенция Amaq, показват как джихадистите от Diwan Al-Hisba хвърлят в огъня книги и ръкописи с разпятия на корицата в огъня.

Актът на вандализъм се е извършил в крепостта на терористичната група в Мосул, в северната част на Ирак. Това е последният инцидент, в който джихадисти се стремели да очисти обществото от всичко, което не се вписва в тяхното тълкуване на исляма.

През февруари миналата година, бойци от Ислямската държава са унищожили около 10 000 книги и над 700 редки ръкописи, когато са взривили библиотеката в Мосул. Смята се, че в нея са се намирали колекция от иракски вестници, датираща от началото на 20 век, карти и книги от времето на Османската империя и много други редки екземпляри.

Обръщайки се към местните жители, екстремистите заявили:

– Тези книги възпрепятстват вярата и призовават към неподчинение на Аллах. Поради тази причина, ще бъдат изгорени.

Преди година, сирийските джихадисти са започнали да унищожават надгробни паметници и могили в гробищата.

Съдили веднъж един поп за някакво престъпление. Защитавал го Фьодор Плевако известен адвокат.

Попитали Плевако:

– Добра ли е вашата защитна реч?

– Тя се състои само от едно изречение, – отговорил адвоката.

След обвинителния акт на прокурора, който искал полагащото се наказание, дошъл редът на защитата.

Плевако станал и казал:

– Господа, нека си спомним колко грехове ни е простил отеца, така че сега не е ли наш ред и ние да му простим и да го освободим само за един грях?!

Реакцията била очаквана. Попа бил оправдан.

Димитър седеше  децата край печката и се грееше. Те с  нетърпение очакваха да им разкаже нещо. Много харесваха разказите му.

Димитър ги изгледа внимателно, усмихна се закачливо и започна разказа си:

– Във Флоренция имало един човек, който бил свещени, брат на Савонарола. Той карал всички да смятат, че красотата е грях.

– Как така, – обади е Мартин, – не може красотата да е грях.

Димитър се засмя и продължи:

– Някой хора го смятали за магьосник. и че омагьосва  людете макар и за кратко време.

– Наистина ли е бил магьосник? – попита Милена.

– Не и за такъв, какъвто си мислите, – каза Димитър. – Тогава хората кладели огньове по улиците и хвърляли в тях всичко, което харесвали, сами били създали или купили със спечелени от тях пари: топове коприна; ленени завивки, избродирани от собствените им майки за леглата им; книги със стихове, писани от самите тях; полици; завещания; списъци на арендатори; нотариални актове за собственост; кучата и котки; пръстени от ръцете си, ….

– Но това е било много жестоко, – поклати глава, като някой възрастен човек, малкият Румен. – Хайде за предметите как да е, но защо е трябвало да горят и животните?

– Но знаете ли кое било най-лошото? – попита Димитър.

– Кое? – децата любопитно ококориха очи.

– Те хвърлили в огъня огледалата, – каза Димитър. – А когато огледалата се стопили в огньовете, се прибрали в празните си домове и легнали на пода, защото били изгорили леглата си.

– Навярно като са станали на другия ден, телата са ги болели, защото са спали на твърдо, – засмя се Мая.

– Да, на сутринта, когато станали нямали на какво да сложат закуската си, защото масите били нацепили, за да има дърва за кладата.

– Навярно и столове са последвали масите, – засмя се Мартин.

– Те отишли за подпалки, – каза Димитър. – Интересното е, че и хляб нямали.

– Какво са направили с него? – попита Милена.

– Пекарите хвърлили в огъня нощвите, везните, маята и брашното, – обясни Димитър.

– Тези хора са били луди, – изрази възмущението си Румен.

– Е, най-накрая изтрезнели, – засмя се Димитър, – защото и меховете отишли в огньовете заедно със всичко друго.

– Жалко за огледалата, – въздъхна Мая.

– Огледалата, – изръмжа недоволно Мартин, – те от глупост загубили всичко, а тя огледалата.

– Тя трябва винаги да има огледало, защото е момиче, а момичетата не трябва да бъдат небрежни към външния си вид, – защити я Димитър.

Момчетата вдигнаха рамене, но не казаха нищо. За тях Димитър беше мъдър човек и те уважаваха думите му.

Събитията в Пловдив на 6 септември 1885 г не са голяма изненада за великите сили. И ако реакцията на великите сили се забавя, това се дължи по скоро на желанието им да разберат кой стои зад Пловдивския акт.
Правителството на П. Каравелов трябвало да постигне едно на пръв поглед абсурдно решение на въпроса, да се утвърди българското Съединение без да се нарушава формално Берлинският договор.
За изпълнение на тази сложна задача българското правителство възприема една изключително гъвкава тактика.
Тя съчетава постъпки пред всички Велики сили. Тази тактика не е нова. Само че сега тя се очертава по-ярко, защото и положението е доста усложнено и заплетено.
По отношението към големите държави е направено разграничение, като е показано предпочитание към Русия. Това е напълно естествено при традиционно близките българо-руски връзки.
Но от Петербург изобщо не отговарят на телеграмата на българския княз.
Реакцията на Петербург е обусловена от царската политика на Балканите и развитието в българо-руските отношения. Ангажирана в конфликта с Англия в Афганистан, Русия е против създаване на усложнения в Европа.
Отношението на руския цар  към  Ал.  Батенберг  се  прехвърля  и  върху българската  държава, от там и върху Съединението.
Румънското правителство отказва да участва в антибългарска балканска коалиция, защото смята, че Съединението ще укрепи българската държава и нейната самостоятелност, така ще се попречи на изпадането ѝ под пълно руско влияние.
Въпреки тревожните сигнали от всички страни българското правителство не губи самообладание. То продължава да се подготвя за отбрана и търпеливо да тропа на всички врати.
Оживената  преписка  между  дипломатическите  канцеларии  на  европейските  сили продължава. Съединението става заложник на голямата политика на всяка велика сила.
Съмненията, че Русия стои зад събитията в Пловдив, са разсеяни от негативната реакция на царското правителство.
Лорд Солзбъри  нарежда  на  английския  посланик  в  Цариград  У.  Уайт  да  настоява  за признаване  на  Съединението  под  формата  на  лична  уния,  т.е.  българският  княз Александър I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно
Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта.
От своя страна Портата не могла да не оцени, че идеята за персонална уния е приемлив изход, който, без да накърнява достойнството на султана, предотвратява задълбочаването на кризата.
Разногласията между великите сили бързо стават известни на света. В Белград разбират, че обсъжданията им ще се проточат, а всеки ден
работел в полза на българското Съединение. За да предотврати този изход, сръбското правителство изоставя изчаквателното поведение и преминава към решителни действия.
За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва с нищо непредизвикана война.
Предстояли  най-трудният  момент  в  защитата  на  Съединението.  Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застанали бойните действия.Въпреки че преди това предупреждават Сърбия да се въздържа от въоръжена намеса, големите държави не дават открита подкрепа на Княжеството. Даже Англия, която подкрепя каузата на
Съединението, се ограничава с пожелания за победа на българското оръжие, в което впрочем не вярва.
Оказва се, че великите сили не се опасяват от сръбско-българската война, защото тя ще локализира конфликта на Балканите. Всички сили се противопоставят на турското нахлуване в Източна Румелия или на балканските държави в Македония. Интересът към балканското наследство на империята е общ и все още няма готовност за неговото
преразпределение.
Българската армия свършва работата си – идва ред на дипломацията. Победата прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти невъзможно, но това не означавало край на изпитанията за Княжеството.
Очевидно въпреки различията помежду си силите търсят формула за признаване на Съединението. Това много добре е разбрано от българското правителство, което взема изпреварващи мерки. В края на декември князът подписва редица укази, целящи административно и институционно сливане на Княжеството и Източна Румелия, и
единна организация на Войската. Българското правителство бърза, защото Сърбия използва примирието, за да се превъоръжи, а Турция държи на границите големи военни сили.
На 24 март 1886 г. посланиците на великите сили в Цариград подписват т.нар. Топханенски акт. Така се слага край на мъчителната дискусия по българското Съединение.
На 13 април на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър I султански я ферман, с който му се поверява главното управление на Южна България.
След подписването му страната се връща към нормален живот.

И това не е краят на мъките …..