Когато бях малка силно ме привличаше радиото, не с песните и програмите си, а по-скоро със устройството си. Исках да видя кой пее и говори вътре.
Веднъж почти бях свалила задния картонен капак на радиоапарата, когато татко влезе в стаята.
След като баща ми ми обясни някои неща, често въртях копчетата на радиото и вместо звук улавях съскащи шумове и неясни звуци.
Знаех, че някъде далече се намира невидим предавател за мен и аз се опитвах да установя връзка с него. Когато успявах да се свържа, чувах ясен и отчетлив глас или прекрасна музика.
Дали Бог ни говори? Той опитвали се да установи контакт с нас? Да! Само че ние Му пречим за това, защото както радиоапарата ние не сме настроени на същата честота.
Има само един начин да познаем Бога, когато Той Сам ни се открие.
И Бог наистина се открива на хората, чрез красотата на околния свят, която Той Сам е създал. Но най-добре ни се открива, чрез Своето писано Слово, Библията.
Много векове назад Той е говорил чрез пророците и апостолите, които под вдъхновението на Святия Дух са записали за нас Неговото Слово.
Бог се опитва да достигне до нас като се провира между шума и смущенията в ежедневието.
От нас се иска едно единствено нещо да „се настроим“ към Неговото Слово.
Пригответе се! Готови ли сте да чуете какво иска да ви каже Бог?

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.

В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.

Старецът мразеше колегите на дъщеря си. Те бяха учители като нея, но не живееха в селото, а пътуваха от града.

Понякога някой от тях наминаваше да разтуши самотната вечер на Генчева, която живееше сама с баща си. Обикновенно посетителят носеше по някоя книга или списание. Искаше съвет от Генчева за преподаването или как да усмири някой от непокорните класове.

Баща ѝ разбираше, че целта на посещенията на младите мъже съвсем не беше свързана с търсене на съвети от дъщеря му, а по-скоро да я поухажват. Той ненавиждаше тези гости.

Често казваше на дъщеря си:

– Ние сме си достатъчни един на друг, не се нуждаем от чужда компания. А тези дето се мъкнат тук, кой знае какъв вятър ги е довял. Навярно имат и не много чисти мисли.

– Ти все имаш, нещо против тези хора, – казваше примирено Генчева. – Какво лошо видя в тях?

Старецът убедено жестикулираше след дъщеря си:

– В днешно време всички преследват егоистични цели, да не кажем долни.

– Много си критичен, татко.

– Мина времето, когато хората можеха да се харесват и обичат, без предварително да си правят сметки, – старецът стана още по-неспокоен. – Всички без изключение се интересуват само как да отмъкнат трохите от чуждата трапеза.

Дългият му, пълен с разочарования живот го бе научил, че никой току така не чука на вратата ти, всеки иска да те използва, да спечели нещо, да намаже.

– В наши дни всичко е предварително пресметнато и то с цел лична облага, – горещеше се старецът. – Казвам ти, дъще, ако питаш мен, най-добре е да си седят у дома. Какво е това нашествие. Тук да не е бакалия, хан или парламент.