Борислав Драгиев беше шеф на малка компания, която се занимаваше с разработването на някои GPS приложения за различни телефонни платформи.

– Малка е, – казваше често Драгиев, – но е доста успешна.

Един ден на едно от съвещанията на компанията млад сътрудник заяви:

– Аз принадлежа на група, в която вярва, че Земята е плоска.

По лицата на останалите се появиха леки усмивки.

– Ако искате ще ви дам линк на сайта ни и там може да прочетете много по този въпрос, – каза още по уверено Иван Новиков.

– Навярно се шегуваш, – подметна Григоров, който също бе млад човек, но вече врял и кипял в проблемите на компанията.

– В училище сме учили, че земята е кръгла. Е, не точно кълбо, а малко приплесната на полюсите, – намеси се и Денчо, който много уважаваха, като стар работник в компанията. – Има и много доказателства за това. Дори космонавтите са я видели ….

– Тази нова гледна точка, че земята е плоска, печели все повече привърженици, – похвали се Новиков. – За сега само 10% са верни на идеята, но броят им все повече се увеличава.

Драгиев първоначално само слушаше, но накрая каза:

– Това са пълни фантасмагории, Новиков. Няма да търпя такива глупости да се разпространяват в компанията ми. От днес сте уволнен.

Иван не остави нещата така. Той реши да съди Драгиев. Основният му аргумент беше, че е уволнен, като друго мислещ, а с това са нарушили правата му на човек.

Драгиев чрез адвоката си поясни, защо е постъпил така:

– Компания е пряко свързани с развитието на нови и иновативни GPS технологии, картография и други системи, в които земята се разглежда като сфера. С изказването си Новиков подлага на съмнение своята квалификация в разработките си в тази област. Той е уволнен, за да не загуби компанията своето лице и опита си с клиенти в световен мащаб.

Иван Новиков загуби делото.

Драгиев не се стърпя и каза високо след всичко случило се:

– Няма да толерирам такива идиоти в компанията си…..

Заваля, най-после заваля дългоочакваният сняг. Той се стелеше по земята и покриваше всичко с бялата си пелена.

Петър вървеше с майка си, Светла Атанасова, която бе учителка в местното училище. И двамата се радваха на снега.

Изведнъж Петър свъси вежди и внимателно се заслуша.

– Мамо, защо скърца снегът?

Майка му го погледна  и се усмихна.

– Ето чуй сама, – погледна към добре обутите си крака Петър, – снегът наистина скърца.

– Това се получава, при счупване на снежинките, – каза майката.

– Но те са толкова малки, – Петър погледна учудено. – Как могат да издават толкова силен звук?

– Когато снежинките падат на земята, те не се нареждат плътно, – поясни майката. – Между тях остава пространство, което се изпълва с въздух.

Петър слушаше с ококорени очи. Внимателно се вгледа в навалелия сняг, но съвсем не можеше да различи отделните снежинки, нито разстоянията между тях, за които говореше майка му.

– Когато стъпваме на снега, – продължи обясненията си Светла, – ние притискаме милиони снежинки и ги уплътняваме.

– А какво става с въздухът между тях? – попита нетърпеливо Петър.

– Въздухът се отделя, а снежинките при докосването си се чупят.

– О, колко жалко! Те са толкова красиви, – въздъхна печално Петър, като си представи моделите снежинки от хартия, които скоро правеха в училище.

– А ти знаеш ли, че при различна температура на въздуха, снегът скърца по различен начин? – попита Светла.

– Наистина ли? – изненада се Петър.

– Когато студът не е толкова голям, – започна да обяснява майката, – снежинките се покриват с тънък слой незамръзнала вода.

– Колко трябва да е температурата на въздуха, за да се образува такъв слой вода? – попита Петър.

– При температура около -10 ° C, дебелината на слоя е само един молекулен слой, а при при -1 ° C е стотици пъти по-голяма. Тази невидима за очите ни вода заглушава звука при счупването на снежинките.

След като Петър чу това обяснение, заключи:

– Тогава ние няма да чуваме скърцане под краката си.

– Да, така е, – съгласи се майка му. – За това чуваме този звук само, когато времето е много студено.

Училищният звънец огласи сградата на училището. Децата бързо заеха местата си, а учителите с дневници под ръка закрачиха към класните стаи.

Николина Стоянова видя разплакано момиченце в коридора, което с развълнуван глас ѝ сподели:

– Откраднаха ми джобното ножче.

– Мило дете, не бива да бързаме да обвиняваме някой в кражба, – каза Стоянова, като погали момичето по главата.

– Но какво да правя? – изплашено попита детето.

– Ще ти разкажа една история, – каза учителката, – може тя да ти помогне.

Момичето впери очи в нея, а тя започна своя разказ:

– Преди няколко години от един богат джентълмен откраднали много скъпа вещ, която била спомен от негов починал приятел.

– Този човек отишъл ли е в полицията, да разкаже за кражбата? – нетърпеливо се обади момичето.

– Не! – засмя се Стоянова. – Той просто застанал на колене и започнал да се моли: „Господи, нека съвестта на крадецът не му дава мира дотогава, докато той не донесе откраднатата вещ“.

– Донесъл ли я е? – попита нетърпеливо момиченцето.

Стоянова без да обръща внимание на прекъсването от страна на детето, продължи разказа си:

– На същия ден вечерта, някой почукал на вратата на богатия човек. Когато я отворил, пред него стоял мъж, който бил скромно облечен. Той със сълзи на очи казал: „Моля да ми простите, господине! Аз откраднах от вас скъпа вещ. Но не можех да намеря покой, докато не взех твърдо решение да дойда и да ви я донеса“.

Момиченцето гледаше с ококорени очи учителката.

– Направи и ти така, – посъветва детето Стоянова, – вероятно ще получиш обратно ножчето си.

Момичето само поклати глава и си тръгна вече успокоено.

На другия ден същото дете срещна Стоянова и със сияещо лице радостно каза:

– Послушах съвета ви. Разказах на Господа за болката си, а тази сутрин ножчето ми беше на мястото си.

Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Заседнал начин на живот при 20-градусовата жега в стаите, с палта и пуловер води до изнежен живот, без каквито и гимнастически упражнения, разходки и техническа работа….

Все зад книгата, дали са уроци или романи, но това е „нормално“ за образованието на децата в средно състояние.

До какво ще доведе подобно възпитание?

Книгоеди поглъщащи десетки книги, четенето на които не води до никакво добро, защото да се напише нещо сносно или да се изкаже ясна мисъл, са нужни воля и навик, а училището дава знания, знания и още знания, преминавайки от едно към друго.

Развитието на ума и съвършеното безсилие на характерите води до способност всичко да разберат и за много неща да мечтаят, но не можещи да направят каквото и да е.  Това е плодът на такова възпитание.

Нека по-малко да знае, но да умее да действа, тогава детето ще бъде по-полезно.

С такова възпитание, разстройващо и дразнещо нервната система на децата, ние сме развалили цели поколения. Най-лошото е, че сега не виждаме начин как да поправим тези грешки във възпитанието.

Този, който разбира какво зло е причинено, ще намери множество средства, за да му противодейства.