Всичко в двора бе спокойно, когато се чу силен женски писък, който бе последван от отчаян и нестихващ плач.

Стамен току що бе изтичал в двора на Радка и бе казал:

– Бика смачка вашата Славка.

Радка без да се бави хукна след Стамен. Тя още от далече видя голяма тълпа, които се бяха скупчили на поляната. Стигна бързо до хората, разбута ги и падна до тялото на дъщеря си.

Славка бе цялата в синини. Едва дишаше. Петър, който също бе чул лошата новина, бе дошъл преди малко. Грабна дъщеря си и с отпуснатото детско телце се втурна към дома на доктор Занков. Радка залитайки последва мъжа си. Тя плачеше и се вайкаше:

– Боже, защо Славка……., не ми отнемай рожбата……как ще живея без нея…..

Докторът ги посрещна на прага на дома си. Мълвата бе стигнала и до него.

Пое Славка от ръцете на баща ѝ и я понесе навътре, за да ѝ направи по обстоен преглед. Двамата опечалени родители и малка група от следващите ги хора тръгнаха след доктора.

Той бе възрастен и як мъж. Какво ли не бе минавало пред очите му, но след като огледа малката Славка, отпусна безпомощно ръце.

– Много е натъртена, няма здраво място по нея. Ако съсирек стигне до сърцето…..това ще е краят. Не мога да направя нищо.

– Но, докторе, …., направете за Бога нещо, – едва сега очите на Петър се напълниха със сълзи.

Докато носеше дъщеря си в него гореше надежда, че докторът ще я оправи. А сега какво да прави?

– Най много до два дена….., – с болка промълви Занков. – Занесете я у вас, няма смисъл да остава тук….

Петър взе внимателно дъщеря си и тръгна бавно към дома си.

„Та тя е едва на седем години, – мислеше си той. – Какво е видяла от живота? Не мога да повярвам, че толкова весело и жизнерадостно дете ще си отиде така нелепо“.

Когато влезе в къщата си, Петър постави неподвижното детско телце на кревата и се загледа в него.

Баба Мита тропна вратата и запъхтяна влетя в стаята.

– Тичай, Петре, в кланицата и поискай една кофа бял дроб.

Мъжът се оживи. Баба Мита бе помагала на много хора. Бе излекувала, не един и двама безнадеждно болни, които медицината бе отписала вече.

След половин час Петър донесе пълна кофа с бял дроб.

Баба Мита и Радка започнаха да налагат дроба върху синините. Възрастната жена се обърна към Петър и каза:

– Донеси още бял дроб, този няма да стигне.

През половин час възрастната жена и Радка сваляха дроба, който се бе спаружил, от тялото на Славка и налагаха нов.

По едно време Славка отвори очи, но след това се унесе.

Борбата за живота на това малко момиченце продължи цели 20 часа. Постепенно синините по тялото на детето изчезнаха и то започна да диша по-спокойно.

След два дни Славка седеше на кревата и се усмихваше на околните.

– Ще се оправи, – шепнеше с благодарност Радка, която не бе спряла нито за миг и денонощно бдеше край дъщеря си.

Тъмни кръгове обрамчваха очите на майката, но тя бе щастлива, дъщеря ѝ щеше да живее.

Мъжът на Наталия Крачковская покорил сърцето ѝ по необичаен начин.

Ето какво разказва самата актриса за случая:

– Това бе по време на снимки. Ние живеехме в хотел, а той започна да ме ухажва. Една сутрин той отвори вратата на стаята ми, където спях с други актриси и остави табла с извара, сметана и кифлички. Аз още спях, а другите в стаята се разпищяха: „Наташа, твоят Володя ти е донесъл закуска“. Аз си облякох халата, слязох във фоайето, където той ме чакаше и му казах: „Такива вкусни кифлички! Аз ги обожавам“. Той решил, че да ми поднесе рози е добро, но с това нямал да ме хване. А закуска с извара, сметана и кифлички, това бе по-силен аргумент и се оказа прав.

Те бяха заможни хора. Основната им радост бе осемгодишният им син. Той бе красиво русо момче, с очи като небето. Казваше се Стоян, но му викаха Таньо.

Веднъж Симеон Давидов им дойде на гости. Таньо веднага се появи пред него меч на кръста, шлем на главата и пистолет в ръката.

Симеон го взе на колените си и го попита:

– Какъв искаш да станеш като пораснеш?

– Аз ще бъда Валтер, – каза момчето.

– А кой е този Валтер? – попита госта.

Момчето изтича до библиотеката, извади една книга в зелена подвързия и я подаде на Симеон.

На обложката на книгата бе изобразен главатар на банда. Изглежда той се казваше Валтер, а книгата разказваше за неговите разбойнически набези.

„От какво се вдъхновява това момче?!“ – помисли си Симеон.
А майката на момчето го гледаше с умиление и му се усмихваше. Тя бе горда с войнствения вид на сина си.

Изминаха двадесет години и малкото момче осъществи своите мечти. Дали се е усмихнала тогава майка му?

И самият Симеон бе отбелязал пред родителите на малкото момче:

– Четенето на лоши книги и гледането на безнравствени филми ще доведат до лоши последствия в живота на вашия син.

Бащата на Таньо се бе усмихнал снизходително:

– Та той е още дете. Какви последствия?

– Ако синът ви не чете е лошо, но ако книгите, които чете и филмите, които гледа, не му показват добър пример, е още по лошо. Каквото допуснете да стигне до детското сърце, такова ще покълне в него и ще даде съответен плод. Затова внимавайте какво допускате до сина си!

Какъв ден! Соня ликуваше. Днес тя имаше рожден ден, а поздравленията по телефона и електронната ѝ поща не секваха.

Приятели, познати, роднини изсипваха пожелания и напътствия непрекъснато, това бе истински рог на изобилието.

Но най-много я изненада приятелката ѝ Веси. Когато Соня отвори вратата, Веси не каза нищо, само я прегърна, а след това ѝ подаде букет цветя.

Соня бързо постави букета във ваза с вода, а след това покани приятелката си и я почерпи. Веси беше няма по рождение, но очите ѝ искряха радостно. Те бяха изпълнени с много нежност и любов. Говореха искрено, с неподправена чистота. За това за Соня тези цветя бяха нещо много ценно и скъпо.

След като Веси си замина Соня се улови, че когато минеше край букета се наслаждаваше на цветовете му. Те бяха в различни нюанси на оранжево. Зеленият фон още повече подчертаваше тази слънчева красота.

В букета имаше три пъпки на лилии. Соня нямаше търпение да види как те се разтварят.

– Сигурно ефектът ще е невероятен, когато разцъфтят, – каза си тя.

Времето беше студено и чакането ѝ да се отворят пъпките на лилиите, стана непоносимо дълго за нея.

Едва на петия ден един от цветовете разтвори листенца, Соня сама се убеди, че чакането си е заслужавало.

– А бях вече изгубила надежда, – каза си тя, – но сега букетът стана още по-красив.

Соня се наслаждаваше на тази красота и се замисли:

„Колко често губим търпение, когато искаме Бог да отговори веднага  на нашите очаквания. Ако лилиите бяха разцъфнали още, когато Веси ми подари букета, нямаше да оценя по същия начин тяхната красота“.

Тези разтворили листенца цветя бяха особено ценни за Соня, защото тя очакваше да види невероятната им красота.

Така и Бог чака подходящ момент, когато Неговите благословения ще бъдат приети с благодарни сърца.

Стремежът на всеки християнин е да изгражда плода на Духа. Или по-скоро трябва да позволим на Святия Дух да даде плод в живота ни.

Навярно ще кажеш: „Не мога да принеса такъв плод. Аз съм слаб и егоистичен. Не мога да повярвам, че мога да направя такова нещо ….“

И това наистина е така. Ние не можем да принесем такъв плод със свои сили. Но ако в нашето сърце обитава Святият Дух, ако Той ръководи нашия живот, то Той може да принесе в нас този плод.

Нашата задача се състои в това, да имаме искрена преданост и доверие в Духа, за да се култивира почвата на сърцето, така че Той да намери в нас плодородна почва, за да отгледа в нея Своя плод.

Така например, ако в моята градина расте плодно дърво, аз няма да събера добра реколта от него, ако не наторя почвата и не унищожа вредителите.

Помислете добре: Какво пречи на Святият Дух да принесе плод в твоето сърце?