Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.

От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..

Няколко жители на Британска Колумбия, Канада, тръгнали на разходка с лодка по река Южен Томпсън и изобщо не са си и помисляли, че ще гасят пожар.

Забелязвайки, че на  брега горят дървета, плаващите с лодка решили да не стоят настрани от това бедствие и започнали да обливат огъня с мощна водна струя от двигателя на лодката.

След известно време пристигнала и пожарната, така по-нататъшното гасене на пожара, преминало в ръцете на професионалисти и те успешно се справили с огъня.

Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?