От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

Кети Рик работи като счетоводител, но през последните 15 години в свободното си време се увлича от необичаен вид спорт – бягане  по трупи, лежащи във вода.

Скоро във Уисконси на шампионат, който набира популярност Рик успяла да премине хлъзгащите се и въртящи трупи под краката си с главоломна скорост.

Обикновено спортисти по време на такова тежко бягане, не могат да дадат всичко от себе си на сто процента, защото всяка минута трябва да помнят за равновесието си. Въпреки това Кети се оказала толкова бърза, че пробягала разстоянието с максимална скорост.

Между другото, бягането по мокри трупи става популярно през 19 век, когато дървосекачите са пускали стволовете на дърветата по реката. Тогава се провокирали един друг, за да демонстрират своята ловкост.

Двойка живееща на брега река в град Бенд, Орегон, САЩ, през лятото често отваряла вратите на дома си, за да се насладят на прохладния вятър.

В допълнение на свежия въздух се появили и неканени гости – цяло семейство канадски гъски.

Птиците влезли през парадната врата и невъзмутимо се разходили из къщата, а след това си отишли.

Собствениците на къщата били смаяни от такова нашествие. Те живеят на това място от десет години, но по-рано нищо подобно не се е случвало.

Японците още от древни времена вярвали, че ги окръжават духове. Според тях те са навсякъде в планината, реката, дърветата, дори и скалите. Не е изненадващо, че дори и днес те са доста суеверни.

В миналото японските крадци и други престъпници използвали свиренето с уста като средство за комуникация. В японския език за нощните крадци има специална дума „ято“.

Първият йероглиф на канджи в дадения случай се чете като „я“ и означава „нощ“, а втория „тоу“ и означава „крадец“.

Затова свиркането с уста започнало да се асоциира с крадци, грабители и всякакви злодеи.

Така се появило вярването, че ако свирнеш с уста през нощта ще привлечеш крадци и даже змии.

Най-стария обитател на обществен аквариум в Чикаго, неоцератодус – риба по прякор Дядо, е починала на възраст от 90 години.

От 1933 г. дълголетникът е бил видян от 104 милиона посетители.

Официалната възраст на „Дядото“ е фиксирана само за периода, когато рибата е живяла в аквариума.

Според ветеринарите неоцератодус е починал поради старост.

Прегледът показал, че вътрешните органи са започнали да отказват и тогава лекарите са решили да приспят рибата. Очаква се, че при обстоен преглед, ветеринарите ще изяснят точната възраст на Дядото.

Обичайно местообитание на неоцератодус са басейните на река Мери и Бернет в Австралия.

При тези двоякодишащи риби в допълнение към хрилете имат един бял дроб, който им позволява да дишат въздух, когато изплуват на повърхността. Тази способност помага на рибата да оцелее по време на суша в застояла вода, бедна на кислород.