Човешкият живот е преходен. Всички ни очаква вечността. От това как си живял на земята, как си изпълнявал Божията воля, зависи къде ще прекараш тази вечност.

За да избегнеш осъждението поради лоши си дела и да не попаднеш в огнения пъкъл, Господ Исус Христос е дал живота си за теб и възкръсна за твое оправдание. Слава богу!

За това в тези празнични дни на Великден е нужно да поразмишляваме за жертвата на Христос и страданията, които е претърпял заради нас.

С каква цена е получено твоето и моето спасение? Какво означава Той лично за теб? Как Бог гледа на делата ти?

Трябва да помислим за бъдещето си. Ако ти още не си поискал прошка от Господа, сега е времето да се помириш със своя Създател.

И тогава, несравнима с нищо, радостта от спасението ще изпълни сърцето ти. Ще се почустваш щастлив, избавен и освободен.

Великден е празник на радостта и живота, които Бог ни дава чрез възкръсналия Спасител.

Така както се отнасяме към себе си и другите, по такъв модел ще изграждаме отношенията си и с Бога. Ако смятаме, че можем да се взема в ръце и да поправим нещата, това ще очакваме и от другите, ще го осъждаме и обвиняваме себе си, ако е налице неуспех.

Нашата любов на този етап е условна, длъжни сме и другите също, независимо от това дали ние или те можем да го направим.

Такова отношение към самия себе си и другите не довежда до смирение и прошка, но за това пък пришпорва нервно и жестоко.

Ако разберем, че можем много малко и почти нищо сами, тогава ще разбираме по-добре и другите. Ще престанем да ги осъждаме. И ще осъзнаем, че сме в една и съща лодка с тях. Става ни ясно, че този, който ни е обидил или наранил не го е направил поради злоба, а поради някаква причината, която не виждаме и не знаем.

Можем ли да влияем на емоциите си и чувството на обида?

Има алтернативен път. Приемете прощението на Бога и Неговата любов . И Му кажете:

– Господи, заставам пред Теб такъв, какъвто съм. В мен има негодувание, обиди, гняв, тревога, болка и страх. До сега съм се опитвал да заслужа прошка и любов, но разбирам, че така не мога да продължавам. Помогни ми, защото съм безсилен и не мога сам да се променя!

Позволете на Бог да ви обича, дайте Му възможност да действа във вашия живот.

Детето ще расте много по-щастливо, ако се научи да признава грешките си и иска прошка, ако не е право.

За да научите детето си на това, най-важното е да не се срамувате искрено да признаете, че сте сбъркали.

Например, ако не сте изпълнили обещанието си, ако сте се изпуснали и сте се развикали на детето си, ……

Виждайки вашия пример, на детето ви ще му бъде много по-леко да поиска извинение.

Освен това, както знаем от психологията, голяма част от проблемите на възрастния човек, произхождат от обидни забележки, които е получил като дете от родителите си.

За това не натрупвайте планина от детски огорчения, а се старайте незабавно да поискате прошка дори за случайно нанесена обида, болка или несправедливо наказание.

Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.