Елена бързаше и удари една паркирана кола. Когато излезе от автомобила си, видя значителна вдлъбнатина в лъскавата червена броня на нов джип.

– Колко глупаво съм го ударила, – хвана се за главата Елена.

Сърцето ѝ сякаш падна в стомаха.

Тя бързо извади химикал и лист хартия, на която бе написала списък на продуктите, които щеше да купува. Откъсна достатъчно голямо парче от списъка, което бе празно.

И на него написа:

„Извинете, блъснах колата ви. Готова съм да поема разходите за поправката на колата ви“.

Следваше име и телефонен номер.

– Със сигурност бронята ще трябва да бъде заменена. Вероятно в размер на хиляда долара. Чувствам се толкова глупава. Съжалявам. Толкова много се срамувам, – горещи сълзи щипеха очите на Елена.

Всеки път, когато звънеше телефона ѝ голяма буца засядаше в гърлото на Елена.

Изминаха няколко седмици.

Един ден Елена вдигна телефона, без да се замисли.

– Здравейте. Аз съм Мария. Съжалявам, че ми отне известно време преди да ви се обадя, но просто исках да ви благодаря за бележката, която оставихте на колата ми, – каза непознатият глас.

— О, Боже, Мери. Благодаря, че се обадихте. Много съжалявам, че ударих колата ви. Нека поговорим за отстраняване на щетите.

– О, не за това ви се обаждам, скъпа. Просто исках да ви кажа, че оценявам любезната ви бележка.

– О, Мери, сигурна ли сте? Чувствам се ужасно за това, което направих.

– Не се притеснявайте изобщо. Лека повреда. Просто съм благодарна за прекрасният ви жест. Имайте благословен ден вие и семейството ви .

Горещи сълзи се стичаха по лицето на Елена, но сега бе по друга причина.

Това, което ѝ помогна да разбере дълбочината на Божията любяща доброта и благодат, не беше проповед или богословска дискусия.

Една дама на име Мери ѝ се обади, за да каже, че не трябва да оправя ударената ѝ броня.

Добротата не е нещо, което печелим или заслужаваме. Тя е преливане на любов, състрадание и милост в действие.

Ето така изявяваме кой е Исус и как е живял. Това е животът, който Той ни призовава да живеем.

Рени бързаше. Режеше продуктите като луда. Дори не вдигна поглед, когато Тони влезе в кухнята.

Тя бе обезумяла и стресирана.

Всички са много гладни, а тя закъсняваше с приготвянето на вечерята.

И всичко стана заради едно счупено стъкло, кавга между двете ѝ деца и като капак спешно телефонно обаждане.

Тони се приближи. Плъзна ръце около кръста ѝ и се наведе над нея.

Това само раздразни Рени.

„Как не разбира, че това ме забавя“ – помисли си тя.

Веднага усети разочарованието му.

Ръцете му се отпуснаха.

Без да престава да режи, тя се опита да му обясни:

– Извинявай, но закъснявам. Вечерята още не е готова, а вие сте гладни. Днес бе кошмарен ден за мен. Счупи се стъклото …трябваше някой да го смени. Децата се скараха, ако не бях ги разделила, щяха да стигнат до бой и накрая Марта се обади с безкрайните нейни проблеми …

– Да, разбирам, – Тони поклати глава.

Той разбра:

„Сега морковите имаха предимство пред мен. Толкова е заета и задачите ѝ са толкова важни, че не може да ми обърне внимание. Дори не се обърна да ме погледне“.

Рени внезапно изтърси:

– Просто не съм готова за любов в този момент.

Нещо трепна в нея и мислите ѝ запрепускаха като необяздени коне:

„Това ли трябваше да кажа? Тони и децата се нуждаят от вечеря, но от какво се нуждае повече мъжът ми? От топла, приветлива съпруга. Бях толкова притеснена да напълня стомаха му, че забравих да се погрижа за сърцето му“.

Ами ако бе направила нещо по-различно?

Да избута морковите и целината настрани. Да се обърне и обвие ръце около врата му……

Тогава двамата можеха да запалят малък огън в кухнята.

И така от какво се нуждае един съпруг?

Той има нужда очите на жена му да светят, когато влезе в стаята. Нека усети колко тя е радостна, че се е прибрал у дома и отново са заедно.

Елена се бе замислила сериозно.

– Като жена не съм ли прекалено забързана в ежедневието си? – запита се тя.

И върна лентата от днешния ден назад:

– Бързах да мина през магазина за хранителни стоки следобед, после трябваше да отида до аптеката, химическото чистене и то преди да затворят ….

Изведнъж Елена си спомни:

– В бързината да изпълня всички задачи от списъка си, пропуснах възрастния човек в плод и зеленчук, който се нуждаеше от насърчителна дума. Направих се, на разсеяна на касата, където видях майка с три малки деца и количка с продукти, а можех да ѝ помогна.

Бързането при Елена се бе превърнало в начин на живот.

– А колко хубаво би било като жена, създадена по Божий образ, – каза си тя, – да прегърна чудесата, които се разкриват пред мен във всеки един момент.

Елена реши за себе си:

– Оставя настрана списъка си със задачи и да отделя време, за да си припомня на глас най-важните за мен приоритети. Във всеки ден ще откривам отпечатъка на Бог във всеки момент. Ще се вслушвам в ударите на сърцето Му и в песента на живота, която идва само от небето. Ще бъда запленена от дара на днешния ден!

Ако се фокусираме върху далечните възможности на утрешния ден, никога няма да бъдем запленени от чудото на настоящето.

Стресът и умората са невидими крадци, които ще ни отнемат радостта и спокойствието от един прекрасен ден.

Трябва винаги да помним че изборите, които правим сега, определят радостта и любовта, които ще изпитаме в утрешния ден.

Момчил сумтеше и мърмореше недоволно:

– Вече на нищо не вярвам.

– Чакай, поспри! – скастри го Недю. – Когато сядаш на стол, ти вярваш, че той ще те издържи. Сядаш в колата си, завърташ ключа и вярваш, че ще запали. Отиваш в магазина и вярваш, че все още има стока по рафтовете…… Уверени сме, че тези неща продължават да съществуват поради опита, който сме придобили.

– Ами ако стола се счупи, – присви очи Момчил, – колата не запали и продуктите в магазина внезапно изчезнат? Тогава надеждата и очакванията ни умират заедно с вярата и сигурността в тези неща.

– Вярата ни може да бъде стабилна и сигурна, защото Божият характер остава твърд, непоклатим и неизменен. Той е същият вчера, днес, ще бъде същият и утре. Когато възлагаме надеждата си на Него, вярата ни също ще остане, сигурна в Неговата неизменна истина и обещания.

Момчил само вдигна рамене и завъртя глава.

Недю не искаше да спре до тук, той продължи още по-силно да наковава:

– Надеждата в Бога е опора на нашата вяра. Системата ни от убеждения регулират нашите емоции.

– Такааа, – въздъхна дълбоко Момчил, – ако искаме да сме емоционално стабилни и сигурни, какво правим?

– Тогава вярата ни трябва да е в Някой, Който също е стабилен и сигурен…..

– Обикновено аз търся сигурност в себе си, – прекъсна го Момчил.

– Усилията ни да се справим с живота сами, ни дава илюзията за контрол, но тя е фалшива и в крайна сметка ще се провалим, – настоя на своето Недю.

– Моята надежда вече е угаснала, – категорично заяви Момчил.

– Защото си я вложил в погрешните неща или в неправилните хора….

– Е, и? – попита иронично Момчил.

– Надеждата не води към разочарование, – плесна с ръце Недю. – За това трябва да уповаваме и да се доверяваме на неизменния характер на Бога, а не на себе си или на определени резултати.

Момчил се усмихна предизвикателно, а Недю още повече настъпи педала на газта:

– Единствено надеждата в Бога, ще ни помогне да продължим напред, когато животът ни се разпадне. Само Той е верен и заслужава доверие. Надеждата в Него никога няма да ни разочарова.

Момчил нехайно махна с ръка, а Недю го предизвика:

– Ще възложиш ли надеждата си на неизменния характер на Бога или ще се опираш на собствените си сили и очаквания?

– Бла, бла …. Бог, – изсмя се Момчил. – Нали Той знае какво желая и искам, защо не го направи?

– Защото не си се обърнал към Него за помощ.

Рени бе само на две годинки, но днес с баща си щеше да посети универсалния магазин.

Петър бе много грижовен и се радваше, че ще бъде с дъщеря си, не на разходка, а на пазар.

Двамата взеха списъка за необходимите продукти, приготвен от майката на Рени и потеглиха.

Когато бяха вече в магазина Рени изчезна.

Петър се паникьоса. Той забрави за пазаруването. Списъкът в ръката му вече нямаше значение.

Той изкрещя:

– Рениииии ……, къде си?

И продължи да си мърмори под носа:

– Какво ли ще си помислят хората за мен? Ще ме сметнат най-малко за луд. Това няма значение, трябва да намеря детето си.

След няколко обиколки на магазина, силно притесненият Петър намери дъщеря си. Тя се бе пъхнала зад някакви якета.

Радостта му нямаше край. Той я прегръщаше и силно я притискаше до гърдите си:

– Рени, не се крий повече! Търсех те навсякъде. Добре, че се намери ….

Всеки родител ще направи всичко възможно, за да открие детето си. Колко повече Бог?

Най-великото Божие творение не са разхвърлените звезди или насечените каньони, а ние.

Неговият вечен план е да достигне до децата си.

Небето и земята не познават по-голяма любов от Божията към нас.

Той с нетърпение очаква нашето завръщане.