Френското село Алувил Белфос се гордее с католическия си параклис, който се намира на доста необичайно място. За стени му служи кората на многовековен дъб, което е най-старото дърво във Франция.

На колко години е дървото, никой не знае точно. Местните жители твърдят, този дъб е останал от епохата на Карл Велики. Вероятно е израснал през  XIII век, което също е доста впечатляващо.

Когато дървото е било в разцвета на силите си, било ударено от мълния.

Сърцевината на дъба била изгорена, но на кората се появили млади листа.

Мястото, на което ударила мълнията, се смятала за свещена и тя привлякла към себе си много вярващи. Дълго време в нея живял монах отшелник.

Оказало се, че вътрешността на дървото е достатъчна за да се подреди в нея католически параклис, който се намира най-отгоре. Към него се издига дървена стълба.

Дървото е високо 18 метра, а обиколката му е 16 метра.

Дъбът е оцелял през Стогодишната война и Реформацията. По време на якобинския терор някои искали да се отсече дървото, но повечето защитили дървото.

Многовековният дъб и католическият параклис са признати за национално богатство на Франция. Едва в последно време дъбът губи позициите си.

За да се държи „старецът“ във вертикално положение помагат дървени патерици. А на местата, където са се образували по-големи пукнатини, са заковани дъски.

През пукнатината на кората, може да се види обстановката вътре.

Катя не можеше повече да плаща стаята си в хотела, в който бе отседнала. Положението бе критично и тя реши да си потърси работа и място, където да живее.

Настани се в едно кафене и прегледа обявите за работа във вестника. Обади се на няколко места. Най-накрая я повикаха в един ресторант.

На следващия ден трябваше да отиде там. На собственика на ресторанта бе нужно да представи социалната си осигурителна карта и писмо с препоръки.

Първото не беше трудно. Разбра къде да иде да се запише, попълни един формуляр ѝ и дадоха  номер, но писмо с препоръки нямаше как да си набави.

Сети се за Георги Трифонов, познаваха се от деца, а по-късно той стана бизнесмен. Лошото бе, че доста време беше извън страната.

Но за Катя това не беше пречка. Намери пишеща машина под наем и измайстори писмо, в което потвърждаваше опита си в гледане на деца, лоялното си и добро отношение към клиентите, ……. Познаваше подписа на Георги и го имитира съвсем точно на листа.

На следващия ден се яви на посочения адрес. Това бе една стара къща с много цветя. Посрещна я жена с прошарена коса и засмяно лице. Тя бе с широки панталони и сандали, с много особена форма. Такива Катя бе виждала само на краката на един монах.

– Интересно, – каза жената след като прочете писмото с препоръките. – Много интересно ……  казваш, че познаваш Георги Трифонов?

– Работех за него, – излъга Катя.

– До колкото знам, повече от година не е в страната, – погледна я изпитателно жената. – Как тогава ще обясниш, че писмото има вчерашна дата?

Възрастната жена бе Даниела, стара позната на Гошо. Той често се отбиваше при нея, когато си идваше.

Катя призна измамата, а след това разказа всичко за живота си и връзката си с Гошо.

– Виждам, че си човек с потенциал, – засмя се Даниела. – Гошо ми е като син. Щом си негова приятелка, значи си и моя. Можеш още днес да започнеш работа. Слагай престилката и кърпата на главата, за да не ръсиш косми в чиниите на клиентите и отивай в кухнята. Там Милена ще ти обясни в какво се състои работата.

Не след дълго Катя не само сервираше по масите, но и помагаше в кухнята., защото я биваше в подправките. Често ѝ хрумваха нови комбинации за разнообразяване на менюто.

Катя и Даниела станаха приятелки. Месец след това Даниела ѝ предложи безплатна стая в онази стара къща с цветята, в която се срещнаха за първи път.

На вратата се позвъня. Милена обърса ръцете си в престилката и отиде да отвори. На прага бе застанал Минчо. Тодор като го видя, веднага го подхвана още от вратата:

– Ти защо не дойде на погребението?

– Какво погребение? – стъписа се Минчо.

– На чичо ти, – каза Тодор.

– Шефа на фирмата ме изпрати на другия край на България, – оправда се Минчо.

– Нали ти изпратихме известие навреме? – не отстъпваше Тодор. – Хората от чужбина идват за погребение … Ами синовете ти, те защо не дойдоха?

– Нали ги знаеш младите, – засмя се Минчо, – интересува ги повече живота, а не от смъртта.

– Знаеш ли колко хора питаха за вас? – начумери се Тодор. – Чудех се какво да им кажа …

– Човек се почита и уважава докато е жив, умре ли …… – махна с ръка Минчо.

– Докато чичо ти беше жив и имаше власт, ти многократно използва името му за да се настаниш удобно, – нападна го отново Тодор, –  а като умря, не дойде на погребението му. Не е ли подло от твоя страна така да постъпиш?

– Е, хайде, какво толкова е станало? – Минчо се чудеше как да успокои положението. – Тия дни бях при леля, нацяло е грохнала жената. И на нея обясни, че бях в командировка. Братовчеда обеща да поговори с един приятел, да ми направи безплатно план за гаража. Нали знаеш, че купихме още една кола и няма къде да я сложа.

– Браво, бързо напредваш, – иронично подхвърли Тодор.

– Който е умен и работлив, печели и става богат, – едва не се потупа по гърдите Минчо. – Колкото повече българи станат богати, толкова държавата е по-силна и богата. След година две бая хора ще забогатеят и тогава ще учудим света!

– Интересна философия – вдигна вежди Тодор – и как мислиш, че ще стане това…..

– Ти си като котката, – засмя се Минчо, – на гърба си не падаш., но ще дойде време и ще разбереш, че съм бил прав.

– Очаквах друго от теб, – Тодор погледна Минчо в очите.

– Какво си очаквал? – наостри уши Минчо.

– Да се покаеш, да искаш прошка, – недвусмислено намекна Тодор.

– От кого и защо? – наостри се Минчо.

Добре, че влезе Милена да ги покани на вечеря, в противен случай щяха да си извадят очите.

Когато една съвест е закоравяла, колкото и да я изобличаваш, тя не ще разбере вината си. Каквото и да се случи все другите са виновни ….

Преди премиерата на операта „Ловци на бисери“ от Бизе оставали само две седмици. Навсякъде имало афиши за предстоящото представление.

Но авторът на либретото и композиторът все още не можели да решат как да завършат операта…..

Неочаквано положението било спасено от директора на театъра.

Отчаян той възкликнал:

– Тогава нека всичко изгори в пламъци!

Тази фраза, изказана от безсилие подсказала на либретиста идеята за финала – пожар!

На Бизе това много му харесало и той за три дни написал прекрасна музика за края на операта си.

Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.